3 неща, които да не казвате на жена, която няма деца

DSC2nWI

 

Пиша този пост, за да информирам всички заинтересовани какво да НЕ казват на своите приятелки, колежки и познати, които нямат деца, но според вас т р я б в а да имат.

Същите неща не бива да казвате и на жени, за които подозирате, че се опитват да имат деца (примерно току-що омъжени, омъжени от 1-2-3 години и т.н.)

 

1. Айде, чакаме те, ти си на ред!

Обикновено се подмята, когато наоколо се появи друга бременна, в обкръжението се роди бебе или просто се спомене за деца в разговор. Първото нещо, което държа да ви кажа е: не сте вие тези, които чакате. Не сте вие тези, които имате право да “чакате”. Изключително нетактично е да казвате на някой „айде“ да има дете, защото вие чакате. Ако го казвате просто ей така, лаф да става, трябва да се засрамите от себе си, защото раждането на дете е много важно и значимо събитие в живота на всеки и има хора, които мечтаят за това откакто самите те са били деца. Ако го казвате с идеята, че наистина ще подтикнете приятелката/познатата си да забременее, то ще ви попитам: наистина ли живеете с мисълта, че човекът отсреща само чака вашето подканяне и веднага ще си направи дете? Ако е така, веднага престанете. А това „чий ред е“ е абсолютно чешене на езика без особен смисъл. В раждането, както и в смъртта, няма ред. Има някой, който определя кога да се раждаме и умираме.. и това не сте вие.

2. Какво чакате още!?

Този въпрос най-често се задава от по-близки (или мислещи се за по-близки) до все още нахално не-бременната жена, като обхваща нея и нейният партньор/съпруг. Задава се с леко възмутен, уж-шеговит тон, достатъчно често, за да бъде дразнещо.

Първо, ако те наистина „чакат“ нещо, преди да започнат да създават детето си, това си е абсолютно тяхна работа, в която вие нямате никакво право на намеса.

Второ, ако попаднете на хора, които имат репродуктивен проблем , или пък са медицински здрави, но бебето им така и не ги „избира“, това е най-нараняващият въпрос, който бихте могли да им отправите. Ако жената срещу вас чака детето си вече твърде дълго, то тя не го е оповестила на всеослушание, защото е твъде лично (и болезнено), за да се споделя с широката публика. Вие може би бъркате в рана с нехайното подканване, което така самодоволно смятате, че сте д л ъ ж н и да отправите към нея.

3. Да няма нещо…?

Почти винаги този въпрос се задава с характерно намигване и жест с ръка или кимване с глава към коремната област на жената; може да се предизвика от обличането на по-широки дрехи или похапването на по-обилен обяд, приключил с малко по-надуто коремче; може да се предизвика и от рязка промяна в настроението на жената,например тя е необичайно весела или необичайно плачлива.

Нека ви кажа нещо, което е много важно да разберете: никой няма право да пита жена дали е бременна, освен ако не е гинекологът й и тя в момента ражда!!!

Няма оправдаваща причина за този нахален, натрапчив въпрос. Ако подозирате, че ваша приятелка/позната е бременна, оставете я сама да сподели това с вас. Това е нейно човешко право и новина, която е изключително лична за нея – когато й се случи, тя е човекът, решаващ кога и с кого да го сподели. Повтарям, попаднете ли на момиче, което неуспешно се опитва да забременее, това може да я извади напълно от релси – това, да й се налага да отговори, че „Не, нищо няма.“ е може би най-неприятното и искрено нараняващо нещо за нея. Възможно е и да си помисли, че е напълняла и да й стане кофти, а ако наистина е напълняла и си го знае – тройно по-кофти.

A few words for empathy

Днес, 13-ти юни, е денят на перинаталната загуба и по този повод искам да кажа нещо (кратко).

Защо се чувстваме длъжни да даваме любов само, когато има щастлив повод? Когато се ражда бебе, всички се препъват да изпращат мили пожелания, обични думи, когато някой се жени, когато има рожден ден… В тези радостни моменти всички преливат от емпатия.

Защо толкова рядко някой дава любов, когато поводът е труден, болезнен, тъжен? Като загубата на бебе например. Тогава  всички, или повечето, се покриват. Някои твърдят, че им е прекалено тежко да мислят за това. На тях, които не са потърпевши. Други твърдят, че в тези моменти е по-добре човек да бъде оставен на мира, сам, да не му се говори за това, да се правят всички, че не се е случило. Куриозното е, че е необходимо точно обратното.

Емпатия. Любов. Простички думи, но неподправен извор на утеха. Прилагайте ги! Прилагайте ги по щастливите поводи, но ги прилагайте тройно по-усилено, когато някой страда. Защото отричайки страданието, вие отричате и способността за излекуване, отричате възможността за бъдещо щастие, за радост. Защото за да преминеш през Ада, you just need to keep walking. A колко по-лесно се върви, когато усещаш нечие рамо до себе си, нечия ръка, виждаш усмивка и дори сълза, подсказваща разбиране!

На този ден искам да ви кажа, не се страхувайте от починалите бебета. Не бъдете суеверни. Не се страхувайте от болката – тя е просто другото лице на любовта. Не се страхувайте да чувствате. Напротив – прегърнете възможността да почувствате нещо повече от ежедневната повтаряемост. Просто бъдете смели в това да давате от себе си и своята съпричастност, и своята нежност и любов на хората, които са загубили. Бъдете до тях, прегърнете ги, обичайте ги и помнете, че …

“Tears shed for another person are not a sign of weakness. They are a sign of a pure heart.” ― José N. Harris

Вижте и тук. Тя казва нещата доста по-добре.

Jeremy spoke in class today

Seattle_Music_Project_Nordstrom_Lance_Mercer3_Eddie_Vedder_Pearl_Jam_large

Еди Ведър, stage divivng в публиката, скачайки от греда високо на сцената на концерт на Pearl Jam.

За да слушаш Pearl Jam и най-вече за да ги обичаш, трябва да си с една особена душевност, която не се намира у всеки… Трябва да си от типа хора, които обичат и разбират всички други, а себе си – минимално. Лишени от егоизъм, но супер дълбоко усещащи света наоколо. Чувствени по незабележим, но все пак отчетлив начин. Пламтящи тихо и потайно. Скрити лимонки. Има хора, които усещат музиката на тази група най-вече защото им говори на ниво, на което друга не успява. Тия дни се върнах към тях и някакси исках да го отбележа тук. Явно съм достатъчно стара да кажа, че се “върнах към тях”, слушах Pearl Jam убийствено много и на repeat в периода между 16 и 19 години, после пак на 23-24. Сега съм на 28 и осъзнах, че за пръв път от прекалено дълго време слушам “Evenflow”, “Jeremy”, “Alive”, “State of Love and Trust”, “Black”… Усещането обаче е същото. Много е завладяващ момента, в който един глас и няколко дръпнати акорда карат едни определени, леко позабравени струни в душата да зазвънят, супер леко и супер ясно. Произвежда се едно усещане точно в центъра на гърдите, подобно е на гъделичкането, когато виждаш някой, по който много си падаш. И въобще… Много успокояващо и готино.. като прегръдката на стар приятел. В един момент се усетих, че съм зарязала работата и втренчено гледам unplugged концерта им, попивайки в кожата си всяко движение, отмятане на косата, мимика и поглед от убийственото излъчване на Еди, такова, каквото е било 1992, когато и той като мен е бил на 28, и каквото е дори и днес: същия младежки поглед, същата небрежна сексуалност и същата едновременно невинна и порочна усмивка. Отплеснах се. Музиката на Pearl Jam едно време беше бунт срещу всичко, което ми се случваше в училище, и извън… и начин да избягам и да усетя съпричастност, чрез нея. Осъзнах, че и сега е същото, само нещата, срещу които се бунтувам и от които бягам са различни. Днес съм им благодарна, че ги има и затова… Исках да го кажа.

 

 

Thank you, Eddie.

 

40731928 Pearl-Jam-2010-x-3000-1-2

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.

+++

Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!

+++

Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.

+++

На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!

+++

Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…

+++

Babies all around.

 

 

To a special girl

Пиша този пост за Мерием, която щеше тази година да стане на две.

Мери не трябваше да се ражда април, това беше много рано за нея. И все пак, тя е родена само 4 дни преди моят рожден ден. Историята й знам, защото съм фенка на майка й отдавна, по съвсем други пътища и за други неща.. и я обичам :) Случилото се с Мери ми повлия, всъщност…бих казала, че, подобно на историята на Лулу и Лео, ме промени много.

Ще разкажа една история, която за мен има връзка с Мери и с това, което остава, след загубата на дете. Не съм сигурна дали трябва да я разказвам, но така го чувствам, so here it goes…

Всички от семейството страна на баща ми вече са на оня свят. Брат му почина преди 3 години, дядо – преди близо 10, а баба, майката на татко – преди 6 месеца. Това, което малко хора знаят е, че баба е имала три деца и първото й дете, момиченце, е починало малко, преди да навърши една годинка.

Момиченцето се е казвало Мария. На годишнината от смъртта й (сега, срам ме е, че не помня точно кога е, но мисля, че е май) баба ми винаги раздаваше за душата й (такава практика има по нашия край). Раздаването за душата на покойник включва общо казано, подаряването на храна и напитки на някого за “Бог да прости”. Човекът трябва да поеме каквото му подават и да се прекръсти. Приема се, че по този начин, наречената за покойника храна отива при него. Нещо такова. Да не се отплесвам.

Всяка година раздаваше баба за дъщеря си и всеки път плачеше. Всяка година, всеки път, и не само на датата. Това детенце го е родила, когато е била на 17 години и го е загубила след 11 месеца. Баба ми почина на 80 години. В продължение на 63 години, очите й са се изпълвали с прясна мъка по това дете. Не сякаш загубата е станала преди повече от половин век, а сякаш е станала вчера. Името й, Мария, много се споменаваше в дома им. Аз знаех, че това дете е моя леля, която за съжаление си е отишла още като дете, зная името й откакто се помня. Просто баба я споменаваше при всеки удобен случай и всеки път очите й се наливаха с тази прясна мъка. Винаги сме знаели, че баба ми е родила две момчета и едно момиче.

По интересното е друго. След като баба почина я погребаха до дядо. На третия месец от смъртта й, ходихме да “прелеем” гроба с вода, да оставим цветя, да постоим там. Бяхме 5-6 души. Когато стана време да си тръгваме, всички се запътихме към изхода на гробището, но татко изостана. Аз се обърнах да го питам идва ли, и той кимна и каза: “Да, само да ида да прелея и сестрата.”
И се запъти към едно малко гробче, почти скрито под две надвиснали дървета.

Баща ми е роден шест години след смъртта на сестра си. Никога не я е познавал. Беше близък с брат си (чичо ми) и винаги като говореше за него казваше “брата”. Може би разбирате колко мило и трогателно ми стана, като чух да говори за сестра си със същото интимно и близко обръщение – “сестрата”. Сякаш е някой, който винаги е познавал. А може би е така? Имаме ли представа всъщност откъде идваме и доколко сме свързани един с друг с молекули и душа? Може би всички се познаваме още отпреди да се явим на тази земя.

Но важното в историята и това, което исках да кажа, е… Дори децата, които са си отишли от семейството си прекалено рано, все пак остават част от него. Баща ми винаги е знаел и чувствал, че има сестра и не е приемал себе си като човек само с брат, а като човек с брат и сестра.  Тази сестра е съществувала и никой не се прави, че не се е случвала, въпреки тежката трагедия на загубата й. По същия начин (убедена съм) и двете сестри на Мери ще знаят, че имат още една сестра, винаги.Това аз наричам смелост, любов и емпатия.

В България е едва ли не табу да се говори за загуби, приема се за нещо толкова мрачно и немислимо за обсъждане, че хората започват да шшт-кат, да махат с ръка, да викат “айде, стига”. Да, обаче е важно да се говори. Когато хората имат нужда, трябва да могат да кажат колко им е мъчно, колко е несправедливо или просто да споменат детето си ей така, за да усетят вкуса на името му върху езика си. Те трябва да бъдат просто изслушвани с емпатия, без съдене.

Каузата на Яна, майката на Мери днес е това. И това. В памет на Мери, нека помислим повече за това.

 

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!

 

 

За мечтатели и всякакви чревоугодници

tsvetoliush:

Нещо, което ще се опита в близките дни! <3

Originally posted on :

1

Като един отявлен фен на всякакви разновидности на пицата, мога да се похваля, че се натъкнах на още една невероятна такава. Толкова ароматна, пропита с билки и сметана. За мое щастие без да искам направих толкова пица, че стигнах до заключението, че тази пица не е само уникално вкусна, но и много подходяща за събиране и весели приятели, и именно с такива съм запланувала второто и издание. Също искрено се надявам то да се състои и на вече обновената ни тераса, по която има още какво да се пипа, но стане ли готова идните дни ще ви я покажа. Както казвах става доста пица и продуктите са достатъчни за около 3 големи пици. Значи шест човека спокойно може да се нахранят.
Ако трябва да вметна нещо за вкусовото съчетание, за да ви убедя да я опитате, то мога само да заключа, че комбинацията лешник-салвия-синьо сирене върху пълнозърнест блат и печени…

View original 442 more words

10 признания на една пристрастена „салсера“

1. На парти не обичам да каня мъже и ако поканя някой, това означава, че наистина, наистина, наистина искам да танцувам в този момент… и точно с него. Може да се приеме като голям комплимент :)

2. Има песни, на които трябва да танцувам и ако няма с кого в този момент, буквално се разтрепервам.

3. Завиждам на онези, които имат възможността да танцуват с човека, в когото са влюбени. Никога не ми се е случвало.

4. Когато танцувам бачата, затварям очи.

5. Когато танцувам бачата мразя да ми говорят на ухото. Пич, разбирам идеята, но не е сега моментът. Въпреки, че сме прегърнати толкова плътно.

6. Когато танцувам салса предпочитам да е кубинска.

7. Танцувала съм с много партньори, но само двама дотук след песента ме оставят с омекнали капачки на краката. Честно, нямам нищо романтично към тях, просто начинът им на танцуване ме кара да мисля за тъмна нощ, плаж на Карибите и много запалени свещи наоколо…

8. На салса парти съм друг човек, защото там е друг свят.

9. Не мога да танцувам с токчета/обувки за салса. Танцувам с кецове.

10. Въпреки премрежения поглед, очите впити в очите на този, с когото танцувам и движенията от типа „искам те тук и сега“ аз не съм влюбена в този, с когото танцувам бачата. Просто съм влюбена в бачатата.

 

Quote of the day

“Мисля, че едно от най-лошите неща е човек да чака да стане готов за нещо. Вече имам чувството, че всъщност никой, никога не е готов за нищо. Понятието “готов” не съществува. Съществува само “сега”. И по-добре да направите това, което искате, сега. Казвам го толкова убедено, сякаш съм готов да скоча с бънджи утре – но не е така. Не съм много по рисковете. Но наистина смятам, че в живота “сега” е най-добрият момент за всичко.”

 

Оригинал.