To a special girl

Пиша този пост за Мерием, която щеше тази година да стане на две.

Мери не трябваше да се ражда април, това беше много рано за нея. И все пак, тя е родена само 4 дни преди моят рожден ден. Историята й знам, защото съм фенка на майка й отдавна, по съвсем други пътища и за други неща.. и я обичам :) Случилото се с Мери ми повлия, всъщност…бих казала, че, подобно на историята на Лулу и Лео, ме промени много.

Ще разкажа една история, която за мен има връзка с Мери и с това, което остава, след загубата на дете. Не съм сигурна дали трябва да я разказвам, но така го чувствам, so here it goes…

Всички от семейството страна на баща ми вече са на оня свят. Брат му почина преди 3 години, дядо – преди близо 10, а баба, майката на татко – преди 6 месеца. Това, което малко хора знаят е, че баба е имала три деца и първото й дете, момиченце, е починало малко, преди да навърши една годинка.

Момиченцето се е казвало Мария. На годишнината от смъртта й (сега, срам ме е, че не помня точно кога е, но мисля, че е май) баба ми винаги раздаваше за душата й (такава практика има по нашия край). Раздаването за душата на покойник включва общо казано, подаряването на храна и напитки на някого за “Бог да прости”. Човекът трябва да поеме каквото му подават и да се прекръсти. Приема се, че по този начин, наречената за покойника храна отива при него. Нещо такова. Да не се отплесвам.

Всяка година раздаваше баба за дъщеря си и всеки път плачеше. Всяка година, всеки път, и не само на датата. Това детенце го е родила, когато е била на 17 години и го е загубила след 11 месеца. Баба ми почина на 80 години. В продължение на 63 години, очите й са се изпълвали с прясна мъка по това дете. Не сякаш загубата е станала преди повече от половин век, а сякаш е станала вчера. Името й, Мария, много се споменаваше в дома им. Аз знаех, че това дете е моя леля, която за съжаление си е отишла още като дете, зная името й откакто се помня. Просто баба я споменаваше при всеки удобен случай и всеки път очите й се наливаха с тази прясна мъка. Винаги сме знаели, че баба ми е родила две момчета и едно момиче.

По интересното е друго. След като баба почина я погребаха до дядо. На третия месец от смъртта й, ходихме да “прелеем” гроба с вода, да оставим цветя, да постоим там. Бяхме 5-6 души. Когато стана време да си тръгваме, всички се запътихме към изхода на гробището, но татко изостана. Аз се обърнах да го питам идва ли, и той кимна и каза: “Да, само да ида да прелея и сестрата.”
И се запъти към едно малко гробче, почти скрито под две надвиснали дървета.

Баща ми е роден шест години след смъртта на сестра си. Никога не я е познавал. Беше близък с брат си (чичо ми) и винаги като говореше за него казваше “брата”. Може би разбирате колко мило и трогателно ми стана, като чух да говори за сестра си със същото интимно и близко обръщение – “сестрата”. Сякаш е някой, който винаги е познавал. А може би е така? Имаме ли представа всъщност откъде идваме и доколко сме свързани един с друг с молекули и душа? Може би всички се познаваме още отпреди да се явим на тази земя.

Но важното в историята и това, което исках да кажа, е… Дори децата, които са си отишли от семейството си прекалено рано, все пак остават част от него. Баща ми винаги е знаел и чувствал, че има сестра и не е приемал себе си като човек само с брат, а като човек с брат и сестра.  Тази сестра е съществувала и никой не се прави, че не се е случвала, въпреки тежката трагедия на загубата й. По същия начин (убедена съм) и двете сестри на Мери ще знаят, че имат още една сестра, винаги.Това аз наричам смелост, любов и емпатия.

В България е едва ли не табу да се говори за загуби, приема се за нещо толкова мрачно и немислимо за обсъждане, че хората започват да шшт-кат, да махат с ръка, да викат “айде, стига”. Да, обаче е важно да се говори. Когато хората имат нужда, трябва да могат да кажат колко им е мъчно, колко е несправедливо или просто да споменат детето си ей така, за да усетят вкуса на името му върху езика си. Те трябва да бъдат просто изслушвани с емпатия, без съдене.

Каузата на Яна, майката на Мери днес е това. И това. В памет на Мери, нека помислим повече за това.

 

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!

 

 

За мечтатели и всякакви чревоугодници

tsvetoliush:

Нещо, което ще се опита в близките дни! <3

Originally posted on :

1

Като един отявлен фен на всякакви разновидности на пицата, мога да се похваля, че се натъкнах на още една невероятна такава. Толкова ароматна, пропита с билки и сметана. За мое щастие без да искам направих толкова пица, че стигнах до заключението, че тази пица не е само уникално вкусна, но и много подходяща за събиране и весели приятели, и именно с такива съм запланувала второто и издание. Също искрено се надявам то да се състои и на вече обновената ни тераса, по която има още какво да се пипа, но стане ли готова идните дни ще ви я покажа. Както казвах става доста пица и продуктите са достатъчни за около 3 големи пици. Значи шест човека спокойно може да се нахранят.
Ако трябва да вметна нещо за вкусовото съчетание, за да ви убедя да я опитате, то мога само да заключа, че комбинацията лешник-салвия-синьо сирене върху пълнозърнест блат и печени…

View original 442 more words

10 признания на една пристрастена „салсера“

1. На парти не обичам да каня мъже и ако поканя някой, това означава, че наистина, наистина, наистина искам да танцувам в този момент… и точно с него. Може да се приеме като голям комплимент :)

2. Има песни, на които трябва да танцувам и ако няма с кого в този момент, буквално се разтрепервам.

3. Завиждам на онези, които имат възможността да танцуват с човека, в когото са влюбени. Никога не ми се е случвало.

4. Когато танцувам бачата, затварям очи.

5. Когато танцувам бачата мразя да ми говорят на ухото. Пич, разбирам идеята, но не е сега моментът. Въпреки, че сме прегърнати толкова плътно.

6. Когато танцувам салса предпочитам да е кубинска.

7. Танцувала съм с много партньори, но само двама дотук след песента ме оставят с омекнали капачки на краката. Честно, нямам нищо романтично към тях, просто начинът им на танцуване ме кара да мисля за тъмна нощ, плаж на Карибите и много запалени свещи наоколо…

8. На салса парти съм друг човек, защото там е друг свят.

9. Не мога да танцувам с токчета/обувки за салса. Танцувам с кецове.

10. Въпреки премрежения поглед, очите впити в очите на този, с когото танцувам и движенията от типа „искам те тук и сега“ аз не съм влюбена в този, с когото танцувам бачата. Просто съм влюбена в бачатата.

 

Quote of the day

“Мисля, че едно от най-лошите неща е човек да чака да стане готов за нещо. Вече имам чувството, че всъщност никой, никога не е готов за нищо. Понятието “готов” не съществува. Съществува само “сега”. И по-добре да направите това, което искате, сега. Казвам го толкова убедено, сякаш съм готов да скоча с бънджи утре – но не е така. Не съм много по рисковете. Но наистина смятам, че в живота “сега” е най-добрият момент за всичко.”

 

Оригинал.

 

 

Днес

Днес….
Днес съм тъжна. Днес отидох да ти запаля свещичка. Засия много силно. Върху нея падаше светлина от прозореца на църквата. Леко приглушени, сияйни слънчеви лъчи.
Днес мисля за теб. Избягвам го по принцип, защото усещам физическа болка. Позволявам си да мисля за теб само около тази дата. Понякога си представям какво си чувствал в онези последни дни, как си плакал – не за себе си, а за всички останали, как във всяка сълза страданието е било за народа, а в гърдите – жегата от парливи, смесени чувства – дълг, отчаяние, жалост, гняв, тъга… Толкова надежди, толкова борба, толкова сила, толкова любов. И накрая – въжето.
Винаги ще плача за теб, винаги ще ти паля свещ, ще те помня. Ще съжалявам за ненавременно прекъснатия ти, смел, достоен живот. Защото друг като теб още не се е родил. Но ние го чакаме.
Чакаме теб.

Без революция сме загубени во веки веков.

Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.

Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате.

(В. Левски)

Fear, pain… and fun

Image

Do I look okay in this photo? I’m not :) This was taken at the end of our snowboarding trip this weekend, just moments before we descended the slope for the last time, got into the car and went home. On this photo, it takes all my strength to smile. I’m bruised, beat and in so much pain, I have tears in my eyes. This was the time I decided to try descending on an actual ski track. I fell repeatedly on my face, back, tailbone, knees… and tailbone again. Ouch.

Тhe thing with snowboarding is, it sucks in the beginning. It takes a lot of determination and stubbornness to go on learning after you’ve been falling on your ass for hours, you hurt everywhere and you seem to be getting no better at it. It’s a good thing I’ve been stubborn all my life. I kept at it. Again and again. Fall down – get up. Over and over. And finally… you do it right. And the feeling is indescribable. It feels like flying while you’re still on the ground. And that’s it – you’re hooked. You’re in love.
There are two big fears to overcome when it comes to snowboarding. Both are so overwhelming, you sometimes freeze in place and you can’t make yourself go on. The first big fear is that you’re going to trip someone else and hurt them. For me, this was the bigger fear and that’s why, whenever I came close to someone, especially a kid, I fell down on purpose in order to stop more quickly. I got so nervous thinking I could unwillingly hurt someone, I hurt myself (even though I know how to stop when on the snowboard, but I just didn’t trust myself enough).
Second big fear is that you’re gonna fall down and hurt yourself. It’s hard to overcome, but I’m closer now. I fell down so much this past weekend that I think I’m pretty much over it now. (I’ll admit there was a moment when I hurt my tailbone and the pain was so great I cried a little while a little boy watched me with interest).

On the whole way back home I felt my tailbone like a bone that doesn’t belong in my body… I was in pain and verrry tired. But … I also felt satisfaction. I think I love the physical activity in itself, it takes me out of my head and makes me happier after. Also, the mountain was beautiful – sunshine, friends, wonderful snow…

Here are some photos I took when I wasn’t lying on my face on the track.

mountaint

boards

View from the window of the car...

View from our car window…

Our wedding, revisited :)

Ето тук моята мила приятелка Мишел ми даде възможност да разкажа за нашата “различна” сватба :)

Докато отговарях на въпросите, се чувствах сякаш отново съм пренесена в този ден. Усетих еуфорията и любовта много ясно. Радвам се, че имах възможността да предам с думи всичко, което ни кара да казваме, че това беше най-хубавият ден в живота ни.

Image

Image

IMG_6581

Un alma que baila

Image

This is a photo of me and my friend S. , dancng bachata in 2012. I browsed some old “salsa party photos” last night, after I came back home from a party. It was my first for 2014 and we all had great fun (hoping to get my hands on some pictures later). This image is one of my favorites, first of all because we are both unaware we are being photographed and second, because in it, you can clearly see the beauty and charisma of bachata dancing.
On last night’s party there was a woman, who celebrated her birthday, who is a beginner in salsa dancing. When they brought up the cake and after the DJ played this song, she wanted to say a few words. She said “Salsa dancing changed my life. I have been dancing only for a few months and I feel like a new person. I met new, wonderful and exciting people, I enjoy life more, I feel the music everywhere around me. I love it.”
It was a great moment that sent me back to 2010, when I first started dancing and I remembered vividly the feeling. My life changed as well – I became a better person, I found a way to express myself through movement, music and dance and I let art and beauty into my life. Best of all – I healed old wounds and learned to find magic in unexpected places. Salsa, bachata, cha cha cha, kizomba… I am grateful I have them in my life and I hope I continue to dance even when I’m pregnant one day :)

Signing off with this personal favorite cha cha cha song…