Today is kinda special

Today is a big day for me. Not so much because something has happened per se, but in that I achieved something I have been trying to do for years now unsuccessfully. Funny thing is, now it actually happened without me trying.

Last night, right before sleep, me and K watched “The Fluffy Movie”. If you’re not a fan of Gabriel Iglesias, this simply means you have never watched him on stage. Because it’s not possible to have watched him and not be a fan of his. Anyway, Gabriel Iglesias, also known as Fluffy, is (in my humble opinion) one of the best stand-up comedians ever born. And while I don’t pretend to have watched all stand-up comedians or even all popular stand-up comedians, let me tell you this: I know about funny. I know about laughter, I know what it takes to really make people roar with it, I sense in my gut when something is brilliant comedy that will make you laugh for years ahead every time you think of it.

But here’s something I didn’t know and found out last night. And that is that Fluffy can be mighty inspiring for someone going through a tough time in their life. He can be incredibly wise in what he says and knowlingly or not, he can touch the hidden chords in people, who need to let go of something. Now, Fluffy has helped me before – as simple as making me laugh when I’m feeling depressed, which can be a huge deal. He’s helped me forget my worries and enjoy life. And I love laughing. It’s one of my favorite things to do. So he’s kind of my guru in that way. Most of all, I love Fluffy because he can be insanely funny without actually being insulting or offensive or rude. But I get off track.

So last night I watched “The Fluffy Movie” with K. We were lying in the warm bed, it was late, it was just us, the cat and Fluffy, lighting up my laptop. It was a pretty funny movie – we actually had to pause the film at one point, because we were laughing for 5 minutes straight and couldn’t hear what he was saying after the story about the Indian driver and the cow lying on the road.

At some point the stand-up got more serious and personal. Fluffy has talked about his family before, he joked about them a lot, but he never let it get sad before and this time, he did. He talked about how his Dad came back into his life after 30 years of being absent. He never called, he never wrote, he never seemed to want anything to do with his son. Then suddenly, 30 years later, he was there. Fluffy talked about how angry he felt and how he couldn’t find it in his heart to forgive his Dad. How he build up this huge wall and thought for hours (and even rehearsed) how he’s going to angrily let his father know just how much he has hurt him. He wanted to punish his father, make him feel the pain of being a fail as a parent and express the pent up anger, hiding in himself for 30 years.

He described how they met and how it was supposed to be inside a restaurant or something, but they actually met outside, because they both arrived at the same time. And then Fluffy described the image of his father, who stopped stock-still … and just outstretched his arms with his head hanging low.

Fluffy didn’t know what to do. Whether to hug him or punch him. His girlfriend who was accompanying him, helped him through his anger and he actually hugged his Dad, even though he says it was the emptiest hug ever. Then they went inside and talked, Fluffy got to ask all the questions that pained him all these years and his Dad got to answer them as best as he could. And as the evening progressed, all the anger, the contempt, the anguish… just melted away. Maybe not completely, but suddenly… he forgave him.

He forgave the one person who has hurt him the most in his life, who messed him up in ways that remain hidden for everyone but his closest family. He didn’t feel the need to blame anymore. Because he forgave him.

It was one of the moments in the movie that stuck with me the most, but I didn’t know how much yet.

Because after I fell asleep, I had a dream about the one person that has hurt me the most in my life.

She was a girl who five years ago betrayed me in a way that I had seen only in the movies. She had been my friend for years and she showed me what it’s like to be hurt by someone you had completely trusted. Because of what she did to me, I had been unable to have faith, complete faith, in people closest to me. I put up these walls that no one had the right to pass and I let this utter betrayal define me. I went on the path of revenge, I wanted to hurt her. Not physically. I wanted her to feel just the ounce of the agony she put me through. I thought I’d have some closure after that. But it just messed me up even more.

All these years I had been trying to forgive her , unsuccessfully. She seemed unredeemable. She never apologized, on the contrary – she painted herself the victim in all of it, she even tried to make me feel sorry for her after everything was known and she was caught and I had proof. The words “I’m sorry” never left her mouth. I still think she wasn’t sorry. I had build up so much hate for this person. I knew in my heart she was a sociopath, an egotist and a liar. I knew she wasn’t worth it. But I still couldn’t let it go. The beatrayal, the hurt an anguish. The walls. It was all up there, simmering in me even in my happiest moments. And every time I thought about a probable scenario where I meet her on accident, I imagined me snapping at her, taking her down with words, insulting her, giving her the harsh attitude she deserves. I’ve played different scenarios in my head where I meet her and each of them ended badly. For her.

And then funny thing happened. Last night, after watching The Fluffy Movie, I had a dream about her.

I was in unfamiliar setting, sitting on a couch with a mutual friend of me and her. She walked in, holding some papers she had written poems on. And she sat down – not next to me, but next to our friend. Then she tried to talk to me. And I snapped. I yelled at her, told her to get the hell out, that she was nothing and no one and that I didn’t want to ever breathe the same air as her again, because she was poisonous. I pushed the papers from her hands and they scattered on the floor and I remember looking at them and seeing a line from a poem that said something like:

She is my burning fault and bridge, she is regrets
She is the one I failed to protect

I was filled with rage. She got up and for a second it seemed like she was about to leave. But then she turned and came close at me. And she outstretched her arms… to hug me. Her face was sincere and sad. And I froze.

In the dream, as it would have been in real life, my first instinct was to push her away, but in that very second, something shifted in me. Something lifted from me. I broke in tears. And I just hugged her.

And I forgave her.

Suddenly, in my dream, I felt light as a feather. I felt liberated. Free. It was like a huge weight has lifted from me because of that one hug from the person I had told myself I’m never going to talk to again. The feeling was amazing.

I woke up with this feeling and felt completely, utterly happy. I had forgiven. I had let go. I had no more hate, anguish, fear, vengeance in me. And this dream was the simple thing that had helped me achieve it. Her outstretched arms, extended towards my hate for her, were the redeeming part that was always missing from this situation. It was just a dream, but it was enough. After five years of struggling, it was finally over.

To wake up without a shred of hate in you, not for anyone in this world, is heaven.

I don’t know what I would do if I ever meet this person in this life again, but I know what I will feel for her. Peace, forgiveness and a little, just a little pity.
So this is why today is kinda special. I let go of a grudge I had tried to move on from for five long years. I’m back to my old self that hated no one. And I want to say a very special thanks to Gabriel “Fluffy” Iglesias, whose movie triggered in me the realization that if a son can find it in himself to forgive his father for his total abandonment after 30 years, I can very much forgive a woman, who hurt me, because she didn’t grasp the concepts of friendship and loyalty.

So thank you, Mr. Iglesias. For showing me the way.

(Perfect) Quote of the day

I don’t fit in. But…that’s a big part of what makes you an artist. It’s a blessing but, it’s also a curse – ‘cause that is what we do: we feel, very deeply, all of the time. But, instead of sneaking out, or acting up, the best way for people like us deal with all them feelings, is to write them down.

(“Nashville”, Clare Bowen as Scarlett O’Connor)

Hello, autumn

Featured image

I don’t stop here much often anymore. Not because I have nothing to say, I do, but because when I’m in a darker place than usual, I tend to close off to people and that goes for the few readers of this blog, too.

I work, a lot. I meet with people I love, I talk to some of them honestly about how I feel, I let them love on me and tell me it’s going to work out very soon. I listen to songs by Elvis Costello and Matthew Perryman Jones and Jack Johnson, over and over again. I work on a book translation, which is really exciting for me, because it will be printed for real and my name will stand alongside that of the author. In the evenings, me and K snuggle under one blanket, keeping our feet warm together, rubbing noses, laughing about stupid things, teasing the cat, loving on the cat, loving on each other, watching marathons of tv shows and sleeping semi-peacefully in our little bubble we call home. I play my guitar on the weekends mostly. Freya makes us laugh every day and we learn every day that the little gray kitty we took in last year was meant to come to us, specifically to us, to make us better people. It may be funny, but our cat teaches us a lot every day. Patience, mostly. Love. Gentleness. Sense of humour. Goofiness. More love.

I’m trying to disappear since the weather changed. Not in a bad way, just a little, to make myself smaller, stop feeling so much and at the same time, feel everything more closely. It’s autumn now, everything falling asleep and coming alive in a different way. Weather is colder, we wear warm clothes, hats, scarfs and we hug more now. Transitions between seasons always make me a little melancholic, but also make me hopeful that the next one is bringing me closer to my biggest dream…

I very much want my life too to be about the little and beautiful things, about little feet on my hand, pink and blue and white and green shoes and hats, dropped toys everywhere and masterpieces of scribbles on my fridge. But at this point, all I have is the hope that someday, it will be. I have almost nothing left but this hope and I’m not letting go of it.

Will write again soon, I promise… <3

3 неща, които да не казвате на жена, която няма деца

DSC2nWI

 

Пиша този пост, за да информирам всички заинтересовани какво да НЕ казват на своите приятелки, колежки и познати, които нямат деца, но според вас т р я б в а да имат.

Същите неща не бива да казвате и на жени, за които подозирате, че се опитват да имат деца (примерно току-що омъжени, омъжени от 1-2-3 години и т.н.)

 

1. Айде, чакаме те, ти си на ред!

Обикновено се подмята, когато наоколо се появи друга бременна, в обкръжението се роди бебе или просто се спомене за деца в разговор. Първото нещо, което държа да ви кажа е: не сте вие тези, които чакате. Не сте вие тези, които имате право да “чакате”. Изключително нетактично е да казвате на някой „айде“ да има дете, защото вие чакате. Ако го казвате просто ей така, лаф да става, трябва да се засрамите от себе си, защото раждането на дете е много важно и значимо събитие в живота на всеки и има хора, които мечтаят за това откакто самите те са били деца. Ако го казвате с идеята, че наистина ще подтикнете приятелката/познатата си да забременее, то ще ви попитам: наистина ли живеете с мисълта, че човекът отсреща само чака вашето подканяне и веднага ще си направи дете? Ако е така, веднага престанете. А това „чий ред е“ е абсолютно чешене на езика без особен смисъл. В раждането, както и в смъртта, няма ред. Има някой, който определя кога да се раждаме и умираме.. и това не сте вие.

2. Какво чакате още!?

Този въпрос най-често се задава от по-близки (или мислещи се за по-близки) до все още нахално не-бременната жена, като обхваща нея и нейният партньор/съпруг. Задава се с леко възмутен, уж-шеговит тон, достатъчно често, за да бъде дразнещо.

Първо, ако те наистина „чакат“ нещо, преди да започнат да създават детето си, това си е абсолютно тяхна работа, в която вие нямате никакво право на намеса.

Второ, ако попаднете на хора, които имат репродуктивен проблем , или пък са медицински здрави, но бебето им така и не ги „избира“, това е най-нараняващият въпрос, който бихте могли да им отправите. Ако жената срещу вас чака детето си вече твърде дълго, то тя не го е оповестила на всеослушание, защото е твъде лично (и болезнено), за да се споделя с широката публика. Вие може би бъркате в рана с нехайното подканване, което така самодоволно смятате, че сте д л ъ ж н и да отправите към нея.

3. Да няма нещо…?

Почти винаги този въпрос се задава с характерно намигване и жест с ръка или кимване с глава към коремната област на жената; може да се предизвика от обличането на по-широки дрехи или похапването на по-обилен обяд, приключил с малко по-надуто коремче; може да се предизвика и от рязка промяна в настроението на жената,например тя е необичайно весела или необичайно плачлива.

Нека ви кажа нещо, което е много важно да разберете: никой няма право да пита жена дали е бременна, освен ако не е гинекологът й и тя в момента ражда!!!

Няма оправдаваща причина за този нахален, натрапчив въпрос. Ако подозирате, че ваша приятелка/позната е бременна, оставете я сама да сподели това с вас. Това е нейно човешко право и новина, която е изключително лична за нея – когато й се случи, тя е човекът, решаващ кога и с кого да го сподели. Повтарям, попаднете ли на момиче, което неуспешно се опитва да забременее, това може да я извади напълно от релси – това, да й се налага да отговори, че „Не, нищо няма.“ е може би най-неприятното и искрено нараняващо нещо за нея. Възможно е и да си помисли, че е напълняла и да й стане кофти, а ако наистина е напълняла и си го знае – тройно по-кофти.

A few words for empathy

Днес, 13-ти юни, е денят на перинаталната загуба и по този повод искам да кажа нещо (кратко).

Защо се чувстваме длъжни да даваме любов само, когато има щастлив повод? Когато се ражда бебе, всички се препъват да изпращат мили пожелания, обични думи, когато някой се жени, когато има рожден ден… В тези радостни моменти всички преливат от емпатия.

Защо толкова рядко някой дава любов, когато поводът е труден, болезнен, тъжен? Като загубата на бебе например. Тогава  всички, или повечето, се покриват. Някои твърдят, че им е прекалено тежко да мислят за това. На тях, които не са потърпевши. Други твърдят, че в тези моменти е по-добре човек да бъде оставен на мира, сам, да не му се говори за това, да се правят всички, че не се е случило. Куриозното е, че е необходимо точно обратното.

Емпатия. Любов. Простички думи, но неподправен извор на утеха. Прилагайте ги! Прилагайте ги по щастливите поводи, но ги прилагайте тройно по-усилено, когато някой страда. Защото отричайки страданието, вие отричате и способността за излекуване, отричате възможността за бъдещо щастие, за радост. Защото за да преминеш през Ада, you just need to keep walking. A колко по-лесно се върви, когато усещаш нечие рамо до себе си, нечия ръка, виждаш усмивка и дори сълза, подсказваща разбиране!

На този ден искам да ви кажа, не се страхувайте от починалите бебета. Не бъдете суеверни. Не се страхувайте от болката – тя е просто другото лице на любовта. Не се страхувайте да чувствате. Напротив – прегърнете възможността да почувствате нещо повече от ежедневната повтаряемост. Просто бъдете смели в това да давате от себе си и своята съпричастност, и своята нежност и любов на хората, които са загубили. Бъдете до тях, прегърнете ги, обичайте ги и помнете, че …

“Tears shed for another person are not a sign of weakness. They are a sign of a pure heart.” ― José N. Harris

Вижте и тук. Тя казва нещата доста по-добре.

Jeremy spoke in class today

Seattle_Music_Project_Nordstrom_Lance_Mercer3_Eddie_Vedder_Pearl_Jam_large

Еди Ведър, stage divivng в публиката, скачайки от греда високо на сцената на концерт на Pearl Jam.

За да слушаш Pearl Jam и най-вече за да ги обичаш, трябва да си с една особена душевност, която не се намира у всеки… Трябва да си от типа хора, които обичат и разбират всички други, а себе си – минимално. Лишени от егоизъм, но супер дълбоко усещащи света наоколо. Чувствени по незабележим, но все пак отчетлив начин. Пламтящи тихо и потайно. Скрити лимонки. Има хора, които усещат музиката на тази група най-вече защото им говори на ниво, на което друга не успява. Тия дни се върнах към тях и някакси исках да го отбележа тук. Явно съм достатъчно стара да кажа, че се “върнах към тях”, слушах Pearl Jam убийствено много и на repeat в периода между 16 и 19 години, после пак на 23-24. Сега съм на 28 и осъзнах, че за пръв път от прекалено дълго време слушам “Evenflow”, “Jeremy”, “Alive”, “State of Love and Trust”, “Black”… Усещането обаче е същото. Много е завладяващ момента, в който един глас и няколко дръпнати акорда карат едни определени, леко позабравени струни в душата да зазвънят, супер леко и супер ясно. Произвежда се едно усещане точно в центъра на гърдите, подобно е на гъделичкането, когато виждаш някой, по който много си падаш. И въобще… Много успокояващо и готино.. като прегръдката на стар приятел. В един момент се усетих, че съм зарязала работата и втренчено гледам unplugged концерта им, попивайки в кожата си всяко движение, отмятане на косата, мимика и поглед от убийственото излъчване на Еди, такова, каквото е било 1992, когато и той като мен е бил на 28, и каквото е дори и днес: същия младежки поглед, същата небрежна сексуалност и същата едновременно невинна и порочна усмивка. Отплеснах се. Музиката на Pearl Jam едно време беше бунт срещу всичко, което ми се случваше в училище, и извън… и начин да избягам и да усетя съпричастност, чрез нея. Осъзнах, че и сега е същото, само нещата, срещу които се бунтувам и от които бягам са различни. Днес съм им благодарна, че ги има и затова… Исках да го кажа.

 

 

Thank you, Eddie.

 

40731928 Pearl-Jam-2010-x-3000-1-2

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.

+++

Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
- Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
- (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!

+++

Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.

+++

На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
- Аз искам да хвана Цвет за ръка!
- И аз икам да вана Цвет за ъка!
- Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
- (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
- Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
- А ако е момче?
- (след секунда размисъл) Милчо!

+++

Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
- Ти това лято ще си идваш ли?
- Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…

+++

Babies all around.

 

 

To a special girl

Пиша този пост за Мерием, която щеше тази година да стане на две.

Мери не трябваше да се ражда април, това беше много рано за нея. И все пак, тя е родена само 4 дни преди моят рожден ден. Историята й знам, защото съм фенка на майка й отдавна, по съвсем други пътища и за други неща.. и я обичам :) Случилото се с Мери ми повлия, всъщност…бих казала, че, подобно на историята на Лулу и Лео, ме промени много.

Ще разкажа една история, която за мен има връзка с Мери и с това, което остава, след загубата на дете. Не съм сигурна дали трябва да я разказвам, но така го чувствам, so here it goes…

Всички от семейството страна на баща ми вече са на оня свят. Брат му почина преди 3 години, дядо – преди близо 10, а баба, майката на татко – преди 6 месеца. Това, което малко хора знаят е, че баба е имала три деца и първото й дете, момиченце, е починало малко, преди да навърши една годинка.

Момиченцето се е казвало Мария. На годишнината от смъртта й (сега, срам ме е, че не помня точно кога е, но мисля, че е май) баба ми винаги раздаваше за душата й (такава практика има по нашия край). Раздаването за душата на покойник включва общо казано, подаряването на храна и напитки на някого за “Бог да прости”. Човекът трябва да поеме каквото му подават и да се прекръсти. Приема се, че по този начин, наречената за покойника храна отива при него. Нещо такова. Да не се отплесвам.

Всяка година раздаваше баба за дъщеря си и всеки път плачеше. Всяка година, всеки път, и не само на датата. Това детенце го е родила, когато е била на 17 години и го е загубила след 11 месеца. Баба ми почина на 80 години. В продължение на 63 години, очите й са се изпълвали с прясна мъка по това дете. Не сякаш загубата е станала преди повече от половин век, а сякаш е станала вчера. Името й, Мария, много се споменаваше в дома им. Аз знаех, че това дете е моя леля, която за съжаление си е отишла още като дете, зная името й откакто се помня. Просто баба я споменаваше при всеки удобен случай и всеки път очите й се наливаха с тази прясна мъка. Винаги сме знаели, че баба ми е родила две момчета и едно момиче.

По интересното е друго. След като баба почина я погребаха до дядо. На третия месец от смъртта й, ходихме да “прелеем” гроба с вода, да оставим цветя, да постоим там. Бяхме 5-6 души. Когато стана време да си тръгваме, всички се запътихме към изхода на гробището, но татко изостана. Аз се обърнах да го питам идва ли, и той кимна и каза: “Да, само да ида да прелея и сестрата.”
И се запъти към едно малко гробче, почти скрито под две надвиснали дървета.

Баща ми е роден шест години след смъртта на сестра си. Никога не я е познавал. Беше близък с брат си (чичо ми) и винаги като говореше за него казваше “брата”. Може би разбирате колко мило и трогателно ми стана, като чух да говори за сестра си със същото интимно и близко обръщение – “сестрата”. Сякаш е някой, който винаги е познавал. А може би е така? Имаме ли представа всъщност откъде идваме и доколко сме свързани един с друг с молекули и душа? Може би всички се познаваме още отпреди да се явим на тази земя.

Но важното в историята и това, което исках да кажа, е… Дори децата, които са си отишли от семейството си прекалено рано, все пак остават част от него. Баща ми винаги е знаел и чувствал, че има сестра и не е приемал себе си като човек само с брат, а като човек с брат и сестра.  Тази сестра е съществувала и никой не се прави, че не се е случвала, въпреки тежката трагедия на загубата й. По същия начин (убедена съм) и двете сестри на Мери ще знаят, че имат още една сестра, винаги.Това аз наричам смелост, любов и емпатия.

В България е едва ли не табу да се говори за загуби, приема се за нещо толкова мрачно и немислимо за обсъждане, че хората започват да шшт-кат, да махат с ръка, да викат “айде, стига”. Да, обаче е важно да се говори. Когато хората имат нужда, трябва да могат да кажат колко им е мъчно, колко е несправедливо или просто да споменат детето си ей така, за да усетят вкуса на името му върху езика си. Те трябва да бъдат просто изслушвани с емпатия, без съдене.

Каузата на Яна, майката на Мери днес е това. И това. В памет на Мери, нека помислим повече за това.

 

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!