Живей в настоящия момент? Ама той е гаден!

Или как разбрах какво имаха предвид дзен философите и спрях да ги мразя.

Кой беше ти, който ми каза пръв да заживея тук и сега, за да бъда щастлива, не помня, ама искам да ти кажа ясно и отчетливо точно три думи: това не работи!

ТОВА

НЕ

РАБОТИ

Дзен философията на „настоящия момент“ ми беше позната и отпреди. Бегло. Започнаха да ме заливат с нея сериозно едва, когато за пръв път в живота си изпаднах в депресия през 2013 година. Аз съм си приказлива по натура и никога не се затварям достатъчно в себе си – дори, когато ме тресе апатия. И депресията ми е такава, странна като мен – първо, функционирам 95% от времето като напълно нормален човек и второ, непрекъснато споделям в големи подробности защо точно съм тъжна – резултат от силната ми осъзнатост на чувствата, която имам от дете. Една от суперсилите ми е да закова с абсолютна точност какво точно изпитвам и защо. Не го умея това да съм депресирана мълчаливо (макар че пробвах, признавам си). Все отнякъде извира – или в писане, или в много говорене, в чатене по интернет или драскане на безсмислени съобщения от нищото на приятели. И взех, че споделих. Че съм зле, че съм тъжна, че не вървя наникъде и че

ТУК

Е

ГАДНО!

Тогава се започна.

Хората, които съветваха без да разбират

Великия съвет, от който щях да чувам най-различни вариации в къс и дълъг вариант през следващите три години, цъфна почти на мига. Закърмени с думите на Екхарт Толе (е тоя ако го видя някъде, че му цапардосам един по чутурата!), невероятно мъдрите крилати фрази се редуваха да долитат с шибаните си крила при мен и да повтарят едно и също по сто различни начина. Така де, може и да не схвана. Ето с какво се лекувала депресията и тревожността:  трябвало да си тук. Не вчера, не утре, а днес. И щяло да ти е добре! Защото, видиш ли, цялото напрежение и тъга, цялата мъка и негодувание, която тровела дните, идвала от неживеенето в това велико Сега.

А така.

Аз пък ще ви кажа, че точно Сега не ме кефи. Ама толкова не ме кефи, че предпочитам триста милиона пъти повече да мисля и за вчера, и за утре, и за на баба ми младостта, когато са се надцаквали коя да си избродира повече покривки и ще изплете повече терлици за зестрата. Защото животът в настоящето, мили хора, води към радост и щастие САМО ако си харесвате живота в момента. Ако имате това, което си искате и ако искате това, което имате. Нека да попитам аз директно: ако аз не харесвам точно настоящия момент и точно настоящия момент ме прави тъжна и объркана, с какво точно ще ми помогне да застана баш в него, да се застопоря и да повтарям упорито „Аз ще съм тук и сега, ама тук и сега ще съм си, да, няма да мисля нито за утре, нито за вчера, аз искам  в настоящето да съм“?

Трънци.

Няма шанс да се почувствам по-добре, ако изгубя представа за утре и просто си седя днес. Единствения шанс да усетя проблясък в дългия тунел е да вярвам, че утре ще дойде и може би ще му се види края на

ТОВА

ГАДНО

СЕГА!

А когато Утре дойде, превърне се в Сега и вече е преобразено в щастие и постигнатост, тогава вече мога и да се съглася да си стоя уютно в него.

Каква беше същността…

Приятелите ми схващат бързо – и дори и тези най-запалени по дзен философията за настоящия момент се научиха да разпознават злобния поглед, който им хвърлях безмълвно всеки път, когато се опитваха да ме подбутнат да си седя в Сега-то. И да си млъкват.

Разбрах съвсем сама  кога работи Сега-то чак, когато схванах какво искат да кажат. Схванах Същността. И се вбесих мега. Защото можеха да го обяснят толкова по-добре! Защото самите те не го разбираха. Защото бяха наизустили книги. Или просто повтаряха като папагали.

Ето с какво ви съветвам да замените съвета „Живей в настоящия момент“.

ФОКУСИРАЙ СЕ ВЪРХУ малките НЕЩА.

Ето къде се губи нишката. Ако постоянно натъртваш на хората да живеят в настоящето, те ще хвърлят едно око на това настояще, ще видят, че нямат човека, за който копнеят, работата, за която мечтаят и признанието и любовта, които са им нужни; ще ви напсуват наум (бъдете сигурни), ще кимнат и ще отминат нататък в мечти за по-добри дни. По-добри дни ОТВЪД днес. Защото това крепи човека, когато не му е добре. Отричането на Утре е много вредно нещо и само защото някой, някъде, някога е казал, че депресията и безпокойството на човек идва главно от мисленето за отминали грешки или бъдещи проблеми, не го прави пълноправна истина. Утре трябва да го има, така както трябва да го има и Вчера – така, както трябва да има сутрин, обед и вечер, пролет, лято и зима. А да кажеш на някой просто да живее в настоящия момент без да му обясниш какво имаш предвид или още по-зле – без самия ти да го разбираш – е супер безотговорно.

А нишката лежи в малките неща.

joey-and-bing

Enter a caption

Джоуи: Та, какво правим сега?
Чандлър: Пилеем си живота!
Джоуи: Имах предвид за обяд…

Малките неща, които имаме. Приятел, който е до нас в момента, храна, която можем да си купим, небе, което имаме очи да погледаме. Толкова огромни са исканията ни, толкова гигантски мечтите, че забравяме да погледнем какво има наоколо. А там е простичкото и истинското. Това, което е Сега, истинското Сега. Майсторлъка е да не залитнеш в нямането, докато се мота наоколо, а да закачиш само имането. Защото

ТИ

ИМАШ

МНОГО!

Това е урока – да схванеш защо дзен поученията не работят, защо истината е вътре. Затова, когато не искате да сте тук – не бъдете. Не бъдете в емоцията и в нямането, не се закотвяйте насила в днешния ден, без да мислите за идващото по-добро.

Вижте с кой ще обядвате днес, погледнете в очите му и се усмихнете.
Малките неща.
Работи.

Убий надеждата

961169e5710719c0e6f19e8ee015a490
АЛИСА: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
 
ЛУДИЯ ШАПКАР: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.
 
АЛИСА: Но нали надеждата умира последна…
 
ЛУДИЯ ШАПКАР: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони. Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.
 
АЛИСА: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
 
ЛУДИЯ ШАПКАР: Няма значение. По отношение на каквото и да било… Към себе си например. Надеждата е следствие от навика — смъртоносна инерция да запазиш старото. Убий надеждата.

Как не го извадихме

Чупи ми се пломба снощи, от нищото. (2016-та, пичове). Отдолу – кариес. Ама голям. И половината зъб го няма. В провинцията съм. Реве ми се. Зъболекарката ми, в чиито ръце съм готова да поверя всяка част от челюстта си, е … Continue reading

29

It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

Смяна на пътя

Kрасиви неща, които виждаш, когато вместо по главните булеварди отидеш до работа минавайки по тихите, вътрешни софийски улички:

̶  Цветни стени на сградите, които една до друга изглеждат като пъзел. Нищо,че на места са олющени

̶  Сладка бабичка с бяла коса, която разхожда бяло куче и си говори приятелски с него

̶  Знакът на Съпротивата! Голям! O-ста-вка!

̶  Рисунка на момиченце с балон до входа на една сграда

̶  Сушени цветя, оставени от външната страна на един прозорец на първия етаж…

̶  Котка, която мие малкото си котенце, а то се съпротивлява, но въпреки това дупето му бива измито.

̶  Въздухът… Въздухът е красив, наситен със светлина, тих и богат… и вкусен!
Да добавя, че мирише на кафе от различни отворени прозорци, рядко минават коли, а слънцето е бяло и сутрешно.

Вървете по тихите, вътрешни софийски улички колкото можете по-често!

Хаотичен пост

Добра идея е човек да пише, когато се чувства объркан или на кръстопът, или просто заседнал. Моята професия  обаче е свързана с ежедневно писане и ровене за вдъхновение до най-дълбоките ниши на душата и ума, затова блога често остава пренебрегнат, самотен. И не защото съм изчерпана – съвсем не. Понякога това, което искам да напиша, ми изскача в главата в ужасно неподходящи моменти. В градския транспорт. Вървейки по улицата, джапайки в кишата. Вечер, когато точно съм се стоплила в леглото и не ми се мърда. Когато си играем с котката и е въпрос на живот и смърт тя да улови закачения на връзка стар чорап, който аз управлявам.

И все пак някои неща си остават в ума ми, на преден план и готови да бъдат записани. Ей така, за да не се забравят.

***

Много е странно усещането да се развиваш стремглаво в духовен план, да усещаш как осъзнаването на безсмъртната душа (леле какви изрази съм започнала да използвам) се случва ежедневно и постоянно…и в същото време в реалния живот да не мръднеш и на йота към целите, които си си поставил. Сякаш вървиш на пътека във фитнеса. Можеш да вървиш с големи крачки, можеш да усилиш скоростта, да се затичаш, да напрегнеш мускули, но въпреки всичко да останеш на едно място. Пътеката във фитнеса се движи само фиктивно. По същия начин се движи и животът ми в момента.

Израстването в духовен план обаче ми се отразява добре на … усещанията за света, ако мога да се изразя така. Откривам най-различни знаци, идеи и намеци, навсякъде около себе си, които се опитват да ми кажат нещо. А аз в повечето случаи ги разбирам. И да, наясно съм, че звучи странно, но си е така.

Трудно ми е, всеки ден. Това “стоене” ми е трудно. Нищо не постигам от това, което си бях начертала в главата да постигна до 28-мия си рожден ден. Следващият месец всъщност е 29-тият. It’s a struggle sometimes. K. ме пита за какво си мисля, когато въздишам. Аз му казвам, че трябва да отработя някои собствени неща. Той ме пита може ли да помогне, аз му обяснявам, че е важно да се справя сама с тези уроци. Поне ме разбира. Soulmate.

***

И все пак. Представете си, че искате нещо от дете. И знаете, че целият ви живот ви води към него. Странното е, че го искате от 16-годишна възраст, докато други хора и не помислят за това преди 35. Представете си, че всяка крачка в живота ви, във вашите представи, ви води към този момент. Усилията, които влагате, малките постижения, енергията, компромисите, които правите с какво ли не, понасянето на какви ли не болезнени уроци. Всичко в името на това.

И най-накрая моментът идва. Всичко е подредено, всички са се навили, действаме. Точно в този момент обаче идва онзи изсмиващият се, подиграващият се урок. Урокът на живота ви идва баш в момента, в който си мислите, че най-после имате зелена светлина да получите мечтата с главно М. Получавате крещящ отговор. И той е: “Не.”

Оттам нататък започва кошмара.

Преминавате през какви ли не фази. И то не да ги преминете веднъж и да престанете с тях – не, превъртате ги отново и отново, като часовник, който стига до 12 и започва пак от 1.

Всъщност в този специфичен случай има дванайсет фази на скръбта.

1. Недоверие. (“Да бе, не може да ми се случва точно на мен. Би било прекалено жестоко”)
2. Окриляване (“Аз мога да се справя с това за нула време! Щот съм пич.”)
3. Фантазиране (“Мисля че стана!!! Мда, усещам го!!! Светът е прекрасен.)
4. Депресия (Нищо няма смисъл. Не ми дреме въобще, че живея. То това не е истински живот, не е този, който исках, hence – не се брои.)
5. Завист (Е добре, как на нея й се получи от половин път!?!??! Тя даже не го искаше, човек!)
6. Злоба (“МРАЗЯ ВСИЧКО, ама всичко. Няма нещо, което да не мразя. Май най-много мразя себе си.”)
7. Гняв (“Искам да чупя, да мачкам, да пребия някой/нещо, искам да унищожавам и да се смея, докато света гори!”)
8. Саморазрушение (“Ако не ям 3 дни, изпуша 4 кутии цигари и се опитам да изкача връх дали ще припадна? Я да пробвам.)
9. Изолация (“Не искам да виждам никой, никой не ме интересува. Какво като ме обичате? Изобщо не ми е достатъчно, все ми е тая.”
10. Примирение (“Еми, явно така ще си е. Мисля да се откажа. В крайна сметка не е краят на света.”)
11. Просветление (“Необходима ми е яснота и дълбоко осъзнаване, за да постигна мир със себе си.)
12. Щастие (Днес е хубав ден. Не ми трябва нищо друго освен това, което имам в момента. Обичам всички и всъщност съм безкрайно щастлив човек, обграден с любов”)

A после – отначало.

***

Отделно от всичко, написано по-горе.

Усещам много ясно, че навлизам в нова ера. Имам различни желания, различни мисли, различни стремежи към себеизграждане и т.н. Имам най-различни вдъхновения, искам да съм полезна по милион различни начини. Супер приятно е усещането, че си допринесъл макар и мъничко за някоя кауза, че си подал ръка, много е смиряващо и приятно.

Чакам си пролетта, защото това си е моят сезон. Тогава съм родена, тогава, когато всичко се събужда за живот, всичко се ражда отново. Много е therapeutic и catarctic. Преходите между сезоните въобще са магическо време – необходимо е да се заслушаш и почти винаги чуваш това, което ти се казва  тихо или силно, това, което е невидимо и е наоколо. Изпитвам напоследък силно влечение да съм сред дървета – например в някой парк, не ми е нужна дива гора. Паркът е достатъчен. Силно се зареждам там.

***

Нещо хубаво – хванах си буркана с желания, (много по-пълен, отколкото на снимката) изпразних го и проверих… 4/5 от изсипаните вътре листчета бяха СБЪДНАТИ. Останаха 5-6 броя цветни, сгънати хартийки на дъното му. Много яко усещане. Всичко се сбъдва… in its own time. Трябва да се запомни това.

***

Стига толкова. Скоро пак.

и с к а м

искам
да се срина
да крещя и плача, с цяло гърло
да легна на земята и да ритам като дете
да се изпотя от ридания
да размажа всички възможни гримове
И НИКОЙ ДА НЕ МИ КАЗВА, ЧЕ „НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВАМ ТАКА“

Something beautiful for today

3a93c624e247bb362195d7249bdcb131

Случайното намиране на тази снимка пасна идеално с настроението ми днес… В нея има такава сила, жаркост, страст, безумие, искане… Беше като остатък от съня ми снощи, който ме е намерил днес, за да ме ослепи отново и да поднови отпечатъка си в мен.
Обожавам  усещането на свобода, дързост, любов… Визуализирано до перфектност в този кадър.

Today is kinda special

Today is a big day for me. Not so much because something has happened per se, but in that I achieved something I have been trying to do for years now unsuccessfully. Funny thing is, now it actually happened without me trying.

Last night, right before sleep, me and K watched “The Fluffy Movie”. If you’re not a fan of Gabriel Iglesias, this simply means you have never watched him on stage. Because it’s not possible to have watched him and not be a fan of his. Anyway, Gabriel Iglesias, also known as Fluffy, is (in my humble opinion) one of the best stand-up comedians ever born. And while I don’t pretend to have watched all stand-up comedians or even all popular stand-up comedians, let me tell you this: I know about funny. I know about laughter, I know what it takes to really make people roar with it, I sense in my gut when something is brilliant comedy that will make you laugh for years ahead every time you think of it.

But here’s something I didn’t know and found out last night. And that is that Fluffy can be mighty inspiring for someone going through a tough time in their life. He can be incredibly wise in what he says and knowlingly or not, he can touch the hidden chords in people, who need to let go of something. Now, Fluffy has helped me before – as simple as making me laugh when I’m feeling depressed, which can be a huge deal. He’s helped me forget my worries and enjoy life. And I love laughing. It’s one of my favorite things to do. So he’s kind of my guru in that way. Most of all, I love Fluffy because he can be insanely funny without actually being insulting or offensive or rude. But I get off track.

So last night I watched “The Fluffy Movie” with K. We were lying in the warm bed, it was late, it was just us, the cat and Fluffy, lighting up my laptop. It was a pretty funny movie – we actually had to pause the film at one point, because we were laughing for 5 minutes straight and couldn’t hear what he was saying after the story about the Indian driver and the cow lying on the road.

At some point the stand-up got more serious and personal. Fluffy has talked about his family before, he joked about them a lot, but he never let it get sad before and this time, he did. He talked about how his Dad came back into his life after 30 years of being absent. He never called, he never wrote, he never seemed to want anything to do with his son. Then suddenly, 30 years later, he was there. Fluffy talked about how angry he felt and how he couldn’t find it in his heart to forgive his Dad. How he build up this huge wall and thought for hours (and even rehearsed) how he’s going to angrily let his father know just how much he has hurt him. He wanted to punish his father, make him feel the pain of being a fail as a parent and express the pent up anger, hiding in himself for 30 years.

He described how they met and how it was supposed to be inside a restaurant or something, but they actually met outside, because they both arrived at the same time. And then Fluffy described the image of his father, who stopped stock-still … and just outstretched his arms with his head hanging low.

Fluffy didn’t know what to do. Whether to hug him or punch him. His girlfriend who was accompanying him, helped him through his anger and he actually hugged his Dad, even though he says it was the emptiest hug ever. Then they went inside and talked, Fluffy got to ask all the questions that pained him all these years and his Dad got to answer them as best as he could. And as the evening progressed, all the anger, the contempt, the anguish… just melted away. Maybe not completely, but suddenly… he forgave him.

He forgave the one person who has hurt him the most in his life, who messed him up in ways that remain hidden for everyone but his closest family. He didn’t feel the need to blame anymore. Because he forgave him.

It was one of the moments in the movie that stuck with me the most, but I didn’t know how much yet.

Because after I fell asleep, I had a dream about the one person that has hurt me the most in my life.

She was a girl who five years ago betrayed me in a way that I had seen only in the movies. She had been my friend for years and she showed me what it’s like to be hurt by someone you had completely trusted. Because of what she did to me, I had been unable to have faith, complete faith, in people closest to me. I put up these walls that no one had the right to pass and I let this utter betrayal define me. I went on the path of revenge, I wanted to hurt her. Not physically. I wanted her to feel just the ounce of the agony she put me through. I thought I’d have some closure after that. But it just messed me up even more.

All these years I had been trying to forgive her , unsuccessfully. She seemed unredeemable. She never apologized, on the contrary – she painted herself the victim in all of it, she even tried to make me feel sorry for her after everything was known and she was caught and I had proof. The words “I’m sorry” never left her mouth. I still think she wasn’t sorry. I had build up so much hate for this person. I knew in my heart she was a sociopath, an egotist and a liar. I knew she wasn’t worth it. But I still couldn’t let it go. The beatrayal, the hurt an anguish. The walls. It was all up there, simmering in me even in my happiest moments. And every time I thought about a probable scenario where I meet her on accident, I imagined me snapping at her, taking her down with words, insulting her, giving her the harsh attitude she deserves. I’ve played different scenarios in my head where I meet her and each of them ended badly. For her.

And then funny thing happened. Last night, after watching The Fluffy Movie, I had a dream about her.

I was in unfamiliar setting, sitting on a couch with a mutual friend of me and her. She walked in, holding some papers she had written poems on. And she sat down – not next to me, but next to our friend. Then she tried to talk to me. And I snapped. I yelled at her, told her to get the hell out, that she was nothing and no one and that I didn’t want to ever breathe the same air as her again, because she was poisonous. I pushed the papers from her hands and they scattered on the floor and I remember looking at them and seeing a line from a poem that said something like:

She is my burning fault and bridge, she is regrets
She is the one I failed to protect

I was filled with rage. She got up and for a second it seemed like she was about to leave. But then she turned and came close at me. And she outstretched her arms… to hug me. Her face was sincere and sad. And I froze.

In the dream, as it would have been in real life, my first instinct was to push her away, but in that very second, something shifted in me. Something lifted from me. I broke in tears. And I just hugged her.

And I forgave her.

Suddenly, in my dream, I felt light as a feather. I felt liberated. Free. It was like a huge weight has lifted from me because of that one hug from the person I had told myself I’m never going to talk to again. The feeling was amazing.

I woke up with this feeling and felt completely, utterly happy. I had forgiven. I had let go. I had no more hate, anguish, fear, vengeance in me. And this dream was the simple thing that had helped me achieve it. Her outstretched arms, extended towards my hate for her, were the redeeming part that was always missing from this situation. It was just a dream, but it was enough. After five years of struggling, it was finally over.

To wake up without a shred of hate in you, not for anyone in this world, is heaven.

I don’t know what I would do if I ever meet this person in this life again, but I know what I will feel for her. Peace, forgiveness and a little, just a little pity.
So this is why today is kinda special. I let go of a grudge I had tried to move on from for five long years. I’m back to my old self that hated no one. And I want to say a very special thanks to Gabriel “Fluffy” Iglesias, whose movie triggered in me the realization that if a son can find it in himself to forgive his father for his total abandonment after 30 years, I can very much forgive a woman, who hurt me, because she didn’t grasp the concepts of friendship and loyalty.

So thank you, Mr. Iglesias. For showing me the way.

(Perfect) Quote of the day

I don’t fit in. But…that’s a big part of what makes you an artist. It’s a blessing but, it’s also a curse – ‘cause that is what we do: we feel, very deeply, all of the time. But, instead of sneaking out, or acting up, the best way for people like us deal with all them feelings, is to write them down.

(“Nashville”, Clare Bowen as Scarlett O’Connor)