When wisdom fails us…and then picks us up again

Рупърт Еверет е гей. Той „излезе от гардероба” още преди 20 години (да, знам, била съм в предучилищна) и проправи път на много гей хора, давайки им кураж да го направят. Стана пример за много деца и младежи, защото е един от пионерите актьори, които бяха достатъчно смели още през 81ва да заявят на света, че са с различна ориентация и не се чувстват виновни за това.

След като казах това, е важно да уточня, че Рупърт е задник. Може би фактът, че кариерата му понесе голям удар с признанието му (и така и не се възстанови) е причината той да се изказва като пълен нещастник по много поводи, да мрънка по медиите и да обвинява всичко и всички за провала си. Последната му изцепка стана в края на септември тази година, когато той заяви в интервю за the Telegraph че „не може да си представи нищо по-лошо от гей двойка, отглеждаща дете”. Ето целият цитат:

Не се сещам за нищо по-лошо от това дете да бъде отглеждано от двама гей бащи. Някои хора може да не се съгласят с мен. Ами добре! Това е просто моето мнение. Не говоря от името на гей общността. Всъщност дори не чувствам, че съм част от каквато и да е общност. Единствената общност, към която принадлежа, е човечеството и имаме прекалено много деца на планетата, така че е добре да ги понамалим малко.”

Aз самата не бих се заела да коментирам това изказване, which is wrong on so many levels. Страхувам се, че думите ми ще носят прекалено първосигнална наситеност, извираща от силното ми чувство за справедливост и факта, че винаги съм се борила за правата на различните. И на децата.

Реших вместо това да публикувам едно отворено писмо, в което един гей баща отговаря на думите на Рупърт Еверет. Този баща се казва Марк, щастливо обвързан е и има двама осиновени сина. Ето неговото писмо.

И така.

 Откъде да започна?

 Мога да се сетя веднага за няколко неща, които са по-лоши от това дете да бъде отгледано от двама гей бащи, Рупърт. Искаш ли да ти дам няколко примера? Да поговорим ли за това как моите деца са се озовали в системата на приемните семейства?

 Синовете ми са живели в дом, където са си игралли сред животински изпражнения. Майка им се е опитвала да се грижи за животни и за деца, но не е знаела как да прави нито едно от двете неща. Нито животните, нито децата са имали достатъчно храна. Знам със сигурност, че поне едно от животните вече е било мъртво, когато синовете ми са били отведени от техния дом.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Когато големият ми син е бил на четири, приемният му баща по онова време го завел за пръв път на зъболекар. Зъбите му буквално са гниели и са падали, поради липса на каквато и да е грижа. Наложило се да му сложат шест корони и огромен брой пломби. Знам колко неприятно е да ти сложат корона на 30-годишна възраст. Не мога да си представя какво е да го направят, когато си на четири.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Веднъж големият ми син пристигнал на детска градина и казал на учителите си: „Татко удря мама”. Друг път, съседи извикали полицията, защото чули кавга. Полицията намерила родителите на синовете ми да се бият на леглото, до по-малкият ми син. По онова време той е бил на по-малко на седмица.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Веднъж по-малкият ми син отишъл в детската градина с изгаряния по ръцете си. Родителите му използвали фурната си, за да стоплят апартамента, и синът ми се опитал да се покатери вътре.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 А онези приемни родилите, които се обадили на социалните и им казали, че вече не могат да се справят с по-малкия ми син? Той започвал да пищи в момента, в който видел храна, най-вероятно защото толкова често е бил гладен. Бил е на две и още не е говорел, затова единственият му начин за комуникиране е бил писъци и плач.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 А какво да кажем за следващия приемен дом, където по-малкият ми син е бил малтретиран? Той имаше синини по цялото си лице, дори зад ушите си, а лекарите не можеха да идентифицират с какъв предмет е бил натискан по лицето, и то толкова силно, че по него е личал отпечатъка, когато са го завели в спешното отделение. Може би подметката на обувка, или тенис ракета. За такъв отпечатък говорим.

 Ами това, Рупърт? Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Виж, разбирам, че ти беше пионер. Ти призна че си гей, когато аз бях в гимназията. И това беше важно. Ти спомогна за промяната. За мен означаваше много.

 Разбирам също и че ти плати висока цена за това признание. Кариерата ти така и не се възстанови. Въпреки че ако трябва да съм честен – понякога се чудя дали част от приичната кариерата ти да не е толкова успешна, колкото си искал, е че ти изглежда не можеш да дадеш интервю без да кажеш нещо грубо и неуместно. Ако аз продуцирах филм, щях да искам център на внимание на бъде филма, а не субективната хомофобия на звездите, които играят в него. Може би трябва да се замислиш върху това.

 Но бих те помолил да се обърнеш 20 години назад, Рупърт. Когато ти реши да се разкриеш, какво те мотивира за това? Надяваше ли се, че ще промениш света за младите хора? Е, постигна го. Поне едно хлапе – аз – те погледна и разбра, че нещата ще стават по-добри в бъдеще.

 Сега отново променяш света, Рупърт, когато даваш интервюта като това за Telegraph. Но е грешната промяна.

4 to 5 pm

Между 16 и 17 часа в офиса настава едно странно настроение. Всички изведнъж огладняват, полудяват и почват да се кискат за какво ли не, да си говорят на висок тон (горката пишеща статия аз…) и да пускат Pink Floyd. За последното всъщност нямам нищо против 🙂 Днес се присъединих към гладната група, нагъваща оризови ядки и айран, като си нарязах една ябълка в чинийка. Изчезна за секунди… (доказателство – снимката). Досега не бях забелязвала, че съм гладна в 16 часа.  Утре ще пробвам пак да изям нещо.
Между 17 и 18 пък настава едно ОЩЕ по-интересно настроение, обхващащо офисните ни души, но това е съвсем друга история.

A child in time

Днес, 17-ти ноември, е световният ден на недоносените бебета. Понастоящем, всяко десето дете у нас се ражда недоносено, а бройката от преждевременно родените деца годишно достига 7000. България се присъединява за първи път към честването на този ден в международен мащаб.

Аз съм недоносено дете 🙂 Родена съм 5 седмици по-рано от термина си, който е бил през май месец. Майка ми е изкарала много тежка бременност, лежала е пет месеца за задържане в болница, а след изписването си, е успяла да прекара само два спокойни месеца, преди моето раждане. То, както при много преждевременно родени бебета през средата на 80-те години, е било придружено с неадекватни указания от лекари (например, принуждавали са я да напъва и да изгонва плода без да има контракции, не са се постарали по никакъв начин да ги предизвикат, а може би е нямало време, защото водите й са били изтекли), използването на средновековния уред за мъчения форцепс за моето изваждане, липсата на каквито и да е обезболяващи нито при самото раждане, продължило цял ден, нито при шиенето после.

Че сме оцелели и аз, и майка ми, е някакво чудо, за което съм благодарила на висшите сили много пъти. Знам, че когато нещата са станали много зле в родилната зала и е трябвало да избират между моя и на майка ми живот (а е имало шанс и двете да ни “изпуснат”), те са избрали мама, без съмнение изхождайки от идеята, че те с татко са млади и “ще си имат друго” (и до ден днешен лекарите казват това гадно изречение на много хора, загубили бебетата си). Това, което обаче не са знаели, е бил фактът, че нашите са се опитвали три години неуспешно да имат дете и аз съм резултат от много ходене по лекари, тежки терапии и безкрайни надежди. И това “ще си имате друго” е щяло безвъзвратно да разбие сърцето им. Те са искали мен.

Когато съм се родила, с омотана два пъти около врата пъпна връв, дребна, синя и недишаща, са ме зарязали на една близка маса, без да се опитват да ме съживят, и целият екип е концентрирал усилията си върху оцеляването на майка ми. Но тогава, по волята на някаква неведома сила, или просто заради прословутия ми инат 🙂 … аз съм изплакала.

Било е не точно плач, а по-скоро като тъничко мяукане на коте (както го описва мама и до днес), но е било достатъчно, за да се разтичат всички и около мен, за да ме вдигнат, обдишат, влеят серум и да ме пъхнат в един от онези старовремски кувиози, с ръчно регулиране на кислорода.

Оцелях. Мама също. Ние с нея сме свързани от една съдба, която си прилича по това, че дори и в най-тежкия миг сме избрали живота, че сме прекарали заедно “докосването до смъртта” и пак заедно сме го преодолели.

Последици от моето преждевременно раждане, носим и до днес и аз, и мама. При мен, поради държането ми почти месец в кувиоз, се е получило прогресивно късогледство, което закова на -5 диоптъра когато станах на 16 години. На 20, благодарение на упоритостта на мама,  се оперирах с лазер и в клиника Вижън успяха да възстановят зрението ми на 100%, хвърлих лещи и очила и заживях с нормално зрение.

При майка ми последиците са били доста по-сериозни. Дълги години тя се бореше с болезнените резултати от това раждане, преживя и заболяване, развило се поради него. Но може би най-лошото от всичко е фактът, че са й казали, че не може да има второ дете, не и без риска “и първото да остане без майка”. Не мога да си представя на 25 години да ми кажат, че ще остана само с едно дете. Сигурно е било много трудно решение, но с баща ми са решили, че аз съм им достатъчна. На мен не ми беше лесно без брат или сестра, но съм благодарна, че имам до себе си най-прекрасната майка. Не знам къде бих била днес без нея.

Пиша този пост, защото недоносените бебета са факт, защото аз съм едно от тях и защото ми се иска медицината да се е развила дотолкова, че да намали техните страдания и последиците от тяхното преждевременно раждане възможно най-много. Не може в 21 век да продължава да има средновековни мъчения в болниците ни, форцепси дори и без нужда, грубиянщини, скачане по корема, блъскане, крещене, обвинения, подигравки и какво ли още не. И да липсва единственото най-важно нещо в тая професия, лекарската – човещината.

Честит ден на всички преждевременно родени бебета и на техните майки. На всички, които са се сблъсквали с този вид изпитание. Нека се усмихнем и си пожелаем все по-малко хора да минат по същия път като нас 🙂

By my hand

През май месец тази година участвах в конкурс за разказ, посветен на годишнината от смъртта на кралица Анн Болейн. Той се провеждаше на сайта на една от най-отдадените на Анн писателки – Клер Риджуей, човек, който е прекарал дълги години в изследване и проучване на живота и смъртта й. Тъй като темата ми е много любима, Анн Болейн винаги ме е вдъхновявала а и обичам да пиша, разказът се получи добре и аз спечелих 🙂 Получих за награда двете подписани книги на Клер, както и значка с Анн Болейн. Мога честно да кажа, че се чувствах (и се чувствам) страхотно!

Много приятели ме молеха да преведа разказа и на български, но аз така и не намирах време, пък и не смятах, че ще звучи добре. В крайна сметка реших, че ще е хубаво да има един превод на български, за да може да го пращам на който му е интересно, а не харесва много-много английския.

И така, ето го. Преводът е на Ангелина Александрова, с мои корекции. Oригиналът на английски се намира тук.

От ръката ми

Събуждам се рано със странното чувство на нетърпение и някак неспокоен.Денят още не се е разбудил и последните звезди постепенно избледняват, докато гледам през прозореца.
Протягам се и се измивам и започвам да си приготвям нещата, тъй като съвсем скоро ще тръгне на път. После излизам и сядам отвън, на хладния въздух, за да погледам как слънцето бавно изгрява.Мисля за това, което ми предстои – дълго пътуване, най-вероятно изтощително, а в края му – задача. Моята задача, моята работа, моето задължение и занаят, в който съм обучен – занаята да убивам хора.

Един светкавичен удар – и всичко е свършило. Но трябваше да минат дълги години, докато се науча да го правя без колебание, без притеснения и без трепет. Бях младо момче, без родители, и трябваше да науча занаят, за да живея. Големият ми брат и аз бяхме изпратени в различни градове, където да живеем и да придобием умения. И тъй като и двамата имаме мускулести ръце и големи, силни длани, навлязохме в занаяти, които изискваха използването на тяхната сила. Брат ми стана ковач. Аз станах палач.

Казвам се Жан Ромбо, на 27 години съм. Никога не съм се влюбвал и нямам свое семейство.През годините често съм се чудил как се случи така, че станах човек, от чиито ръце умират толкова много хора. Човек, който чува последните мисли и молитви на хората, който вижда сълзите им секунди преди ръцете му да ги прекъснат завинаги.Мисля ,че ако бях поискал, аз също лесно бих станал ковач, но не се случи така. Аз екзекутирам. Спирам сърца. И съм добър в това. През изминалите 10 години станах един от най-добрите . Не се колебая, не трепвам и работя прецизно. Едно замахване – незабележимо, бързо, почти нежно – и всичко приключва. Точно толкова добър съм. И понеже съм толкова добър , аз ще бъда този, който ще изпълни задачата да екзекутира кралица Анна Болейн, втората съпруга на Крал Хенри VIII Английски, майката на дъщеря му Елизабет и жената, която по някакъв начин успя да го накара да наруши всички писани и неписани правила. Призоваха именно мен, защото из тези земи съм известен като най-добрия палач, както и с хладнокръвния си подход. Никога не съжалявам тези,чиито живот трябва да отнема. Никога не сънувам лицата им след това. Не се страхувам,че ще съжалявам за извършеното, защото това е работа като всяка друга и във времената ,в които живеем , мъже като мен са точно толкова необходими, колкото ковачите, шивачите или готвачите.

Другата причина, поради която крал Хенри трябва да ме е избрал е това, че съм французин. А дори и аз съм чувал за дълбоката любов на кралица Анна към всичко френско – дрехи, музика, танци, храна и политика. Тя е прекарала половината си живот във Франция и казват, че дори говори с лек френски акцент. Според мен жестът на крал Хенри да осигури френски палач, който да приключи живота й не е нищо друго освен жестока шега. Но това не трябва да ме вълнува. Аз правя това, за което съм нает и си вземам кесията. От нея също ще взема кесия, защото независимо,че е кралица, тя ще умре от ръката ми като всеки друг осъден.

Излизаме на пътя и яздим цял ден. Ръцете ми държат здраво юздите, хватката ми е толкова здрава , че конят не би трепнал с мускул без моята команда.Яздим през села , почиваме си в страноприемници и спим в една ковчница. Докато наблюдавам суровите мъже, които коват желязото мисля за брат си и как най-вероятно той кове мечовете, с които екзекутирам хората. Докосвам меча си с ръка – и за нея, за тази непокорна кралица, ще използвам меч. Казват, че изменила на краля с над сто мъже, включително със собствения си брат. Това не ме засяга – доколкото знам, то би могло да е пълна лъжа. Определено звучи твърде невероятно, за да е истина. Но моят дълг си остава, а нейната глава трябва да падне. Защото дори невинноста не значи нищо пред гнева на краля.

На втория ден , денят, в който трябва да пристигнем, един от конете внезапно се спъва и си чупи крака. Животното трябва да бъде убито и да се намери друг кон. Но това не става толкова бъро и ни забавя. Не мога да не мисля как това забавяне ще ѝ повлияе, на нея, на жената, която очаква пристигането ми и гледа през прозореца с тъмните си очи, как погледа й пада върху вече построения ешафод. Ешафод, който чака единствено мен. Тя сигурно се страхува. Ще ме погледне и ще види висок добре сложен мъж, синеок, с дълги силни крайници. После ще отправи поглед към ръцете ми. Те винаги поглеждат ръцете ми. Очите им се пълнят с ужас и те потреперват, вперили очи в здравите ми дълги пръсти , в мускулестите ми рамене. Отново ме поглеждат в очите – единствената част от лицето ми, която е видима за тях. Сякаш искат да разберат в последните си мигове дали въпреки всичко съм човешко същество, а не някакво тъмно и зловещо създание , изпълзяло от кошмарите им за да ги хване. Тя също ще ме погледне в очите, а аз не бива да трепвам. Казват, че един поглед от нея карал краката на мъжете да се подкосяват, а сърцата им да се качат в гърлото. Аз няма да бъда един от тези мъже. Дори и да е наистина толкова завладяваща , колкото говорят. Никога не съм бил влюбен и не възнамерявам някога да бъда. Освен това, никога не си позволявам да съчувствам на тези, които трябва да умрат. Дори и когато веднъж трябваше да отнема живота на едва седемнадестгодишно момиче, обвинено във вещерство. Тя плачеше – никога не бях чувал някой да плаче така – а след това притихна и големите и очи се вдигнаха към небето, докато замахвах с меча. Дори и за нея нищо не почувствах. Беше само работа. Моята работа.

Преспиваме още една нощ на пътя и дълго гледам тъмното небе с бели блестящи звезди. На следващия ден се бавим още малко, защото един от придружителите ми се разболява. Принудени сме да го оставим и да продължим, аз и помощника ми , момче на 15 години, момче, което трябва да се научи тънкостите на занаята, за да стане също палач един ден. Той чисти мечовете и ми помага с всекидневните ми задачи, а също ми асистира при екзекуциите; но все още в очите му се чете страх всеки път, когато екзекутирам някого. Знам, че това ще отмине – той все още е много млад.

Пристигаме в Лондон рано сутринта. Кралицата ще умре скоро, около девет часа. Ще го направя бързо и безболезнено; ще отида там, ще чуя последните ѝ думи, ще помоля за прошка според обичая и тя разбира се, ще я даде; след това ще подаде кесията и останалото ще бъде оставено на мен. Надявам се да не ридае и да не моли за милост – това би подхождало на една кралица . Виждал съм да умират стотици – повечето пъти съзирам страх и рядко – кураж. Възхищавам се на тези, които посрещат смъртта решително и са смели в последните си мигове. Хващам се, че се надявам тя да е от последните и нещата да минат гладко. Спираме да се освежим и да закусим набързо. След това сме готови за тръгване.

На портите на Тауър ме посреща мастър Кингстън. Той е човекът, който ми изпрати заповедта от крал Хенри. Нисък мъж с умно лице.
— Вие трябва да сте Жан Ромбо – казва той тихо и сдържано-  Трябва да ви помоля за нещо.
— Да, милорд?
— Жената, която ще бъде обезглавена днес, е осъден предател на короната, но, независимо от това, е кралица. Тя е кралица на Англия от три години, макар че —Бог е свидетел — че се държеше като кралица дори преди това. Както и да е, за да отдадем почит на кралския й статус, ще трябва да отвлечете вниманието й в последния момент… така че тя да не разбере,че това е последният й миг.
Кимвам бавно и го гледам.
—Дори непосредствено преди удара, — продължи той, — тя трябва да не се бои— трябва да мисли, че има още няколко мига живот. Една кралска особа не бива да се бои от смърт от ръцете на един обикновен гражданин, на един палач. Дължим ѝ това, въпреки че, безспорно, тя ще умре много скоро . Разбирате ли ме?
—Да. — отговарям аз кратко и се разделяме с учтив поклон. Момчето и аз влизаме в Тауър.
Значи трябва да разсея кралица Анна за да и спестя болезнените секунди на очакване преди удара. Това изглежда странно успокояващо – тя ще умре мислейки,че все още има няколко минути, през които да се помоли, да диша, да живее.

Всичко е уредено – някой поема конете ни и заемаме мястото си до ешафода. Тълпата се е събрала – виждам много хора в знатни одежди, виждам придворни както и обикновени хора; има и няколко малки деца, хванати за ръцете на майките си. Лицата на хората са напрегнати и бледи, всички са много тихи и никой не вика. Имам още няколко минути преди да си сложа качулката, да се кача на ещфода и да я очаквам. Посядам за малко и поглеждам меча си. Той е почистен перфектно и блести на слънцето. Красив и смъртоносен е и аз го докосвам нежно с пръсти, молейки се на Бог да свърша днес работата си толкова добре, колкото всеки друг ден. Моля се да свърша работата си безукорно, като за кралица.

Нахлузвам черната тясна качулка с два отвора за очите на главата си. Тя няма да види лицето ми, а само очите ми, докато я моля за прошка. Качвам се на ешафода и слагам меча зад себе си под вълнено платно.След това заставам изправен в цял ръст и я очаквам. Тя ще излезе всеки момент. Не чувствам никакви емоции, резултат от доброто ми обучение. Стоя идеално спокоен, докато чакам.

Чувам как тълпата мърмори и се раздвижва и знам,че тя идва. Не я виждам веднага, но чувам гласовете на хората; няколко жени проронват „Бог да ви благослови, милейди“ и тези думи са за нея, за Анна Болейн, някога мразената жена, която откраднала сърцето на Хенри и се превърнала в целия му свят, измествайки първата му кралица, испанската принцеса Катерина. Изглежда хората са ѝ простили за това; нещо повече, те сякаш чувстват, че тя е несправедливо осъдена, защото никой не й крещи обидни или лоши думи; или я няблюдават мълчаливо, или казват “Бог да ви благослови“ и „Господ да се смили над душата ви”.

Тя вече приближава и аз съм свел очи, тъй като не е прието да поглеждаш една кралица директно в очите. Чувам я как се качва на ешафода заедно с придворните си дами. Мастър Кингстън също е тук, както и един свещеник. Тя сега е на три крачки от мен и аз вдигам очи , за да я погледна най-накрая.

И се вцепенявам. За пръв път през живота си се вцепенявам при вида на някоя жена. Тя е изключителна; лицето й е със съвършена форма и дори бледа, както е в момента, кожата й е с цвят на свежа праскова, с маслинен оттенък. Брадичката й е малка и фина, устните й са разкошни. Косата й е тъмна като нощта, гъста и дълга, покрита с мрежеста шапчица; тя е стройна и елегантна, талията й е много тънка; носи мантия, поръбена с хермелин и
червени поли от дамаск. А очите й… Никога не съм виждал такива очи. Те са големи и кафяви, с дълги мигли, красиво разположени под извитите ѝ вежди. Потъвам в тези очи; те са дълбоки и изпълнени с огромна мъка , но и с твърдост. Тя се оглежда наоколо като истинска кралица; оглежда всички сякаш тя е тази, която ги съди , а не обратното. И е красива. Виждал съм красиви жени преди , виждал съм руси и тъмнокоси жени, но тази жена, тази кралица Анна, Anna Regina, тя е нещо, което никога не съм мислил,че ще видя , нещо, което никога не съм мислил,че ще почувствам. Движи се все едно върви по вода, толкова е грациозна  елегантна, а главата и е вдигната с такова достойнство. Има нежна шия; вените и прозират през кожата, докато върви към мен; тя ми хвърля поглед – един поглед- а след това се обръща с лице към тълпата.

Това е моментът,който използвам, за да си върна самообладанието; това е моментът, докато не виждам лицето й, в който се опитвам да блокирам чувствата си, моите много неподходящи чувства, напълно неочакваните си чувства. Никога не съм усещал такова преобръщане вътре в себе си, никога не съм усещал такова потъване, замайване, объркване, никога не съм се чувствал толкова незначителен. Аз съм незначителен пред тази кралица, независимо от факта, че аз съм този, който ще отнеме живота ѝ след няколко кратки минути. Най-после намирам  сили да я погледна отново; сега тя гледа към тълпата с напълно овладяно изражение на лицето си. Тя е като скала; самоуверена и спокойна. Обръща глава към мастър Кингстън, казва му нещо тихо и той й кимва. Осъзнавам, че ѝ е позволил да каже последните си думи.

После чуваме премереният й спокоен глас, със слаб френски акцент.

—Добри християни, — казва тя с твърдо изражение на красивото си лице. — Дойдох тук, за да умра, така, както повелява закона, и затова няма да кажа нищо против това. Няма да обвиня никого за присъдата си; вместо това, от все сърце се моля на Бог да запази краля и да удължи царуването му над вас, защото той е най-нежният и най-милостив принц, който е стъпвал някога по земята. А към мен той винаги е бил добър и нежен господар.

Тя спира за секунда и виждам ,че погледът й се е спрял на едно дете в тълпата – момиченце, стиснало ръката на майка си. И за пръв път, откакто се е качила на ешафода, лицето на кралицата показва някаква емоция. И точно тогава, в онзи момент, осъзнавам, че тя лъже .Тя не се чувства виновна, тя не смята, че трябва да умре и не смята, че кралят е нежен и справедлив. Не този крал, съпругът й и бащата на детето й, който я изпраща да я обезглавят. Виждам как долната й устна потреперва и нещо в очите й ме кара да потръпна. Всичко е там – всичко, което човек очаква да види в очите на някой, който всеки момент ще умре – отчаянието, предателството, тъгата, спомените, болката. Всичко това е там, но изчезва с едно мигване. на ресниците й И аз се чудя какво ли мисли, докато гледа това малко момиченце. Дали мисли за дъщеря си, която няма още три години, която никога няма да я хване за ръка отново, така, както това момиченце държи ръката на майка си? Дали не се бои, че я оставя без защита? Затова ли прави това, затова ли държи тази реч като по шаблон? А после моментът отминава. Кралица Анна вдига очи и продължава.

— И ако някой някога реши ме съди , моля ви единствено да бъдете добронамерени и справедливи. Така напускам този свят и вас. И от сърце ви моля,  всички вас, да се молите за мен.

Отново над тълпата се понася шепот и отново чувам :“ Господ да ви благослови, Ваше Височество! ”, промълвено сякаш полугласно.

Моментът наближава; придворните ѝ дами ѝ помагат да свали мантията си, бижутата си , а на тъмната и коса поставят ленена шапчица. Тя изглежда толкова млада; знам,че е над 30 , но изглежда много по-млада от мен самия. Страните й пребледняват все повече и повече, но очите й са спокойни, дори студени. Тя е приела съдбата си – в нейния свят няма място за съжаление. Кралица Анна е готова да умре. Но за пръв път в кариерата си на палач се питам: а аз готов ли съм да отнема живота й?

Поглеждам ръцете си, моите сръчни и силни ръце. Сега те треперят. Не мога да извърша дълга си с треперещи ръце. Поглеждам към мястото, където съм скрил меча си, отчаяно се нуждая да стисна нещо. Имам нужда да вярвам,че мога да направя това; имам нужда да вярвам ,че тя не е нищо повече от осъден предател, че е просто още една глава, която ще падне от ръката ми. Тази кралица ще умре от моята ръка и нито аз, нито тя може да промени нещо. И нито красотата й, нито харизмата й ,нито хипнотизиращите й очи са достатъчни да я запазят жива.

А после тя е готова.

Събирам самообладанието си, приближавам я отляво и падам на коляно, с наведена глава.
—Мадам,—  казвам аз с глас, който не е моят,— простете ми за това, което трябва да направя.
—На драго сърце, казва тя. — А ето и кесията ви, мосю.

И когато усещам малката й ръка да докосва рамото ми, вдигам очи и виждам нещо необичайно, нещо почти безумно; тя ми се усмихва. Гледа ме право в очите и се усмихва. Това е кратка усмивка, всъщност намек за усмивка, но е достатъчно да ми даде представа за кралицата, която тя е била в своя двор – царствена и красива. И аз усещам болка в гърдите си и коленете ми омекват; не съм сигурен,че мога да се изправя точно в този момент.
После тя ми дава кесията. Вземам я и за секунда пръстите ни се докосват. Моята ръка е студена, а нейната е топла. Това не е ръката на човек, който скоро ще умре. Това е ръката на жива и дишаща жена. И сякаш част от силата й се влива в мен. Спирам да треперя. Очите ни се срещат и за пръв път, откакто съм на ешафода усещам вълна от мъка заради това, че именно аз съм човекът, който ще отнеме нейния живот от този свят. И тази тъга ме ужасява.

Но моментът е дошъл. Сега аз се изправям, а тя е на колене. Отново е с лице към тълпата, очите й са като от стъкло, лицето ѝ е спокойно и я чувам как тихичко си повтаря отново и отново: “Предвам душата си на Бог, Иисусе Христе, приеми душата ми“. Тя е готова за прехода си.

И докато тя казва последната си молитва, й хвърлям един последен поглед – осанката й, малките й ръце, елегантната й шия, дългата й тъмна коса и това зашеметяващо лице – и знам, сигурен съм, че това, което върша, ще ме разруши, но че ще го направя така или иначе. Стоя неподвижен не повече от три секунди и след това, за учудване на всички, извиквам вдясно от себе си:
— Момче! Дай ми меча!

Както и очаквах, тя обръща красивата си глава надясно с едно-единствено грациозно движение. Точно толкова време ми отнема да измъкна меча си изпод платното. А след това замахвам.

Всичко свърши.

Обръщам се с гръб към нея и се отдалечавам. Нея вече я няма. Кръвта й е върху меча ми. Хвърлям го на обърканото и изплашено момче и се отдалечавам от ешафода. Чувам зад себе си как придворните й дами плачат. Ускорявам крачка. Отивам колкото се може по-далеч, извън портите… и отново се сривам на колене. От очите ми бликват сълзи и забивам юмрук в земята. Тя не погледна нито веднъж към ръцете ми. Те всички гледат към ръцете ми. Не и тя. Тя ме погледна в очите и се усмихна.

Казвам се Жан Ромбо, на 27 години съм. Никога не съм се влюбвал. До днес. На този ден,19 май 1546, приложих уменията си като палач в убийството на една жена. На една английска кралица. И знам така, както знам, че сърцето ми бие в гърдите ми, че никога няма да се почувствам пак по този начин.

Отнех живота й безупречно. И намирам малко успокоение в това, че тя не почувства никаква болка. Тя така и не разбра, че момента идва. Но също така никога не разбра,че взема душата ми с нейната във вечността. Кралица Анна Болейн умря от ръката ми днес. А част от мен умря с нея.

Ставам и се връщам при конете ни. Сълзите ми изсъхват от топлия вятър; чувствам празнота, но знам, че въпреки, че ръцете ми никога няма да я прегърнат, тя умря от моята ръка . И се усмихна.

Може би се усмихна на мисълта за спокойствието, което й носеше приближаващата смърт и краят на болката; може би се усмихна при мисълта,че умира от ръката на французин. Но ми се ще понякога да мисля,че тя се усмихна на мен.

Само на мен.

It’s a beautiful fall

It's a beautiful fall

Днес снимах двора зад офиса, защото цветовете бяха толкова красиви. Листата се ронеха (жалко, че не ги улових в кадър…) и падаха толкова грациозно и тъжно… Като остарели балерини, които правят последния си пирует 🙂
Красива есен е.

I *heart* our life

Аз и К сме различни от другите. Не защото сме най-уникалните хора на света, а просто защото сме по-други птици от общо приетите. Ние сме nerds. Ето някои от любимите ни занимания: обожаваме да ходим на кино, да четем книги, да гледаме филми у дома, също  всевъзможни сериали (фентъзи, апокалиптични, постапокалиптични, утопични, философски, романтични, комедийни, драматични… you name it), зарибени сме силно по най-различни комикси, имаме collectible фигурки на разни супергерои и сме горди собственици на PS3, Xbox360 и PSP. Къщата е зарината от книги, игри и най-различни колекционерски боклучки. Просто ни харесва да изследваме тоя тип изкуство (защото всичко това си е изкуство) и посвещаваме значителна част от времето си за него. Различаваме се само по това, че той е по-затворен тип, а аз съм тотален екстроверт, който не може да изживее пълноценно каквато и да е емоция без да я изрази някъде с думи или с друго. (hint: имам няколко блога, тъмбрл, пинтерест, туитър и фейсбук, в които съм доста активна).

Уикендите обикновено прекарваме в 1. спане , 2. филмов маратон, 3. цъкане на различни игри, 4. цъкане безцелно в интернет, 5. спане. Доста пъти, когато приятелите ни забягват нанякъде (планина, изкачване по еко пътеки, и др подобни), им отказваме, и така предизвикваме не малко сърдения и чуденки как така не искаме да изживеем пълноценно тоя уикенд, сред природата, а си стоим вкъщи.

Работата е там, че за нас нашият живот си е пълноценен. Когато ни се спи, спим, когато ни се излиза – излизаме. Хобитата ни са различни – моето е салсата, а на Киро – нищоправенето (lol) но едно от нещата, в които най-много си пасваме, е страстта ни към филмовото и графично изкуство, и тя едно от нещата, които ни сближават от първия ден, в който се „събрахме”.

Разбира се, не е далеч момента, в който ще ни се наложи да прекарваме уикендите си не в спане и блажени забавления, а в отглеждане на диви и щастливи дребосъци. Може би това ме кара да оценявам още повече тия спокойни уикенди, защото това ще се промени достатъчно скоро. Честно казано.. нямам търпение! 🙂

About Lulu and Leo

Това е една история за любов, сила и устойчивостта на добротата и човешкия дух.

Пиша този пост не защото някой много се нуждае точно от моите думи по повода, а защото понякога неочаквани неща, отнасящи се за почти непознати хора могат да разбият сърцето ни за миг, и в същото време да ни вдъхновят.

Преди време, не помня точно кога, случайно попаднах на блога на една майка – Марина Крим. Марина е около 35 годишна, супер красива жена, живееща понастоящем в Ню Йорк. Попаднах на блога й в livejournal търсейки нещо – вече не знам какво, може би някоя готварска рецепта, ако е било по времето, когато ги превеждах. Още след първите няколко поста бях омаяна и влюбена в семейството и децата на Марина. Защото нейният блог бе посветен на тях.

Начинът, по който тя разказваше и най-простичките неща, които се случват в едно семейство с три деца (по онова време тя чакаше третото си дете), ме вдъхнови неимоверно много. Не защото пишеше кой знае колко художествено, нито пък надълго и нашироко. През повечето време просто публикуваше снимки, с кратки и забавни коментари към тях. Но само след малко “разлистване” през страниците на блога й, ставаше кристално ясно, че това е една обожаваща децата си жена, с невероятно позитивен и усмихнат дух, с прекрасен характер и добро сърце, с неизчерпаеми идеи и любов към семейството си и към света.

Понеже съм си blog junkie, следя доста блогове които по една или друга причина са ме вдъхновили, се усетих, че и към този се връщам отново и отново и си цъкам от пост на пост, просто за да се усмихна. Не съм се обсебвала както в други блогове, където всеки ден проверявам дали няма нещо ново написано :), дори не си го бях сложила в blogroll-a. Но Life with the Little Krim Kids се превърна за мен в някакъв извор на свежа любов, какъвто не бях срещала преди.

Наистина не ми се беше случвало преди да срещна майка или родители (понеже и Марина, и мъжа й Кевин са такива), които толкова естествено и положително да възприемат всичко около създаването, раждането и отглеждането на деца. Без фанфари, без драми, без натрапване. Не говоря само за забавните моменти, когато децата си играят, смеят се, обичат мама и тати и всичко е цветя и рози. Дори когато са болни, повръщащи, когато са ядосани и се тръшкат, когато се карат, когато не слушат, когато не спят нощем и не оставят и родителите си да спят… Марина никога не изгуби нежния си тон, а аз никога не спрях да усещам неизмеримата й любов, прозираща през всеки ред и бликаща от всяка снимка. Коментарите под постовете й пък показваха колко много хора обичат това семейство, колко лели, чичовци, баби и дядовци обожават тези деца.

Децата на Марина и Кевин се казват Лусия (Лулу), Инес (Неси) и Лео Крим. Три прекрасни, красиви и креативни хлапета на 6, 3 и 2 години.
За огромно съжаление на милиони хора, две от тези деца завинаги останаха на 6 и на 2 години. На 25 октомври тази година, Лулу и Лео си отидоха от този свят неочаквано, жестоко и необратимо.

Няма навлизам в подробности за това как точно на тези две красиви същества им се случи най-лошото. Има достатъчно информация в интернет, оттам разбрах и аз, когато случайно в един друг блог който следя се спомена за “трагедията на семейство Крим”.

През последните три седмици четох много по случая. Задълбах както никога преди в блога на Марина, който беше спрян известно време, но след погребението на Лулу и Лео отново бе пуснат, вече със забранени коментари от други, освен от одобрени приятели. Ходех със свито сърце дни наред, постоянно разбирах нови и нови тъжни, сърцеразбиващи, потресаващи подробности и независимо по кое време на деня, лягайки и ставайки, постоянно пред очите ми бяха лицата им. Тези лица, в които се бях влюбила неусетно, четейки един от най-вдъхновяващите семейни блогове, на които някога съм попадала.

Отне ми време да осъзная, че краят на техният живот не означава край на любовта, радостта, смеха, щастието, бъдещето. Видях с очите си как родителите им събраха сили, вдигнаха глава и показаха на света какво е да посрещнеш немислима трагедия с достойнство. Видях, че има някаква магия в това да живееш с любов, да избираш любовта, а не омразата. Видях силата им и постепенно научих ценен урок… че човешкият дух е едно от най-най-устойчивите неща в света, непречупим, неразрушим, когато е красив и силен. Видях, че смъртта, колкото и да е травмираща и неочаквана, може да предизвика невероятен прилив на любов, светлина, и още много любов, която да обгради тези, които страдат най-много, и постепенно да ги лекува.

Семейство Крим не са единствените някога загубвали дете – знам това. Но света стана свидетел на поредна чудовищна загуба.  Пиша за тях, защото четях блога на майка им, защото харесвах цялото семейство и защото Марина беше първия човек, който нагледно ми показа какво отношение трябва да има човек към родителството – хумористично и изпълнено с чиста,  предана любов. Пиша за тях защото след четенето на блога им се чувствам сякаш ги познавам, защото разпознавам сродните души, когато видя такива, дори да са на другия край на света, защото ме вдъхновяват – и продължават да го правят – и защото блогът на Марина е една от основните причини да искам да имам три деца един ден. Тя ми показа каква невероятна връзка може да съществува между майка и деца, баща и деца и между братя и сестри. Преди не го бях виждала толкова кристално ясно. И винаги ще съм им благодарна за това.

Лулу и Лео, сигурна съм че там, където сте има много светлина. И много рисунки 🙂

 

Блогът на Марина , в който сега на първо място стои официално изявление на нея и Кевин след смъртта на две от децата им.

Фондът, основан от Марина и Кевин в памет на децата им.

 ТУК също.

Stand in your arms without falling to your feet

Спомням си, когато слушах тази песен отново и отново, и отново, и отново, и отново, и отново, и отново…и отново.
Миришеше на портокали. Песента. Защото беше Коледа. Светеше със светлината на свещи. Беше тъмна и ухаеща песен, повтаряща се като целувки в мрака, открадната, с тайно значение. Всеки ред разказваше история за глупости, и хубави неща, и размисли… И за всичко казано и неказано. Благодарение на тази песен беше една различна, много различна Коледа. Днес я слушам, усещам пак онова ухание и си мисля, че в думите има смисъл. Всъщност те променят света, ежедневно. И заради думите… аз съм тук.