By my hand

През май месец тази година участвах в конкурс за разказ, посветен на годишнината от смъртта на кралица Анн Болейн. Той се провеждаше на сайта на една от най-отдадените на Анн писателки – Клер Риджуей, човек, който е прекарал дълги години в изследване и проучване на живота и смъртта й. Тъй като темата ми е много любима, Анн Болейн винаги ме е вдъхновявала а и обичам да пиша, разказът се получи добре и аз спечелих🙂 Получих за награда двете подписани книги на Клер, както и значка с Анн Болейн. Мога честно да кажа, че се чувствах (и се чувствам) страхотно!

Много приятели ме молеха да преведа разказа и на български, но аз така и не намирах време, пък и не смятах, че ще звучи добре. В крайна сметка реших, че ще е хубаво да има един превод на български, за да може да го пращам на който му е интересно, а не харесва много-много английския.

И така, ето го. Преводът е на Ангелина Александрова, с мои корекции. Oригиналът на английски се намира тук.

От ръката ми

Събуждам се рано със странното чувство на нетърпение и някак неспокоен.Денят още не се е разбудил и последните звезди постепенно избледняват, докато гледам през прозореца.
Протягам се и се измивам и започвам да си приготвям нещата, тъй като съвсем скоро ще тръгне на път. После излизам и сядам отвън, на хладния въздух, за да погледам как слънцето бавно изгрява.Мисля за това, което ми предстои – дълго пътуване, най-вероятно изтощително, а в края му – задача. Моята задача, моята работа, моето задължение и занаят, в който съм обучен – занаята да убивам хора.

Един светкавичен удар – и всичко е свършило. Но трябваше да минат дълги години, докато се науча да го правя без колебание, без притеснения и без трепет. Бях младо момче, без родители, и трябваше да науча занаят, за да живея. Големият ми брат и аз бяхме изпратени в различни градове, където да живеем и да придобием умения. И тъй като и двамата имаме мускулести ръце и големи, силни длани, навлязохме в занаяти, които изискваха използването на тяхната сила. Брат ми стана ковач. Аз станах палач.

Казвам се Жан Ромбо, на 27 години съм. Никога не съм се влюбвал и нямам свое семейство.През годините често съм се чудил как се случи така, че станах човек, от чиито ръце умират толкова много хора. Човек, който чува последните мисли и молитви на хората, който вижда сълзите им секунди преди ръцете му да ги прекъснат завинаги.Мисля ,че ако бях поискал, аз също лесно бих станал ковач, но не се случи така. Аз екзекутирам. Спирам сърца. И съм добър в това. През изминалите 10 години станах един от най-добрите . Не се колебая, не трепвам и работя прецизно. Едно замахване – незабележимо, бързо, почти нежно – и всичко приключва. Точно толкова добър съм. И понеже съм толкова добър , аз ще бъда този, който ще изпълни задачата да екзекутира кралица Анна Болейн, втората съпруга на Крал Хенри VIII Английски, майката на дъщеря му Елизабет и жената, която по някакъв начин успя да го накара да наруши всички писани и неписани правила. Призоваха именно мен, защото из тези земи съм известен като най-добрия палач, както и с хладнокръвния си подход. Никога не съжалявам тези,чиито живот трябва да отнема. Никога не сънувам лицата им след това. Не се страхувам,че ще съжалявам за извършеното, защото това е работа като всяка друга и във времената ,в които живеем , мъже като мен са точно толкова необходими, колкото ковачите, шивачите или готвачите.

Другата причина, поради която крал Хенри трябва да ме е избрал е това, че съм французин. А дори и аз съм чувал за дълбоката любов на кралица Анна към всичко френско – дрехи, музика, танци, храна и политика. Тя е прекарала половината си живот във Франция и казват, че дори говори с лек френски акцент. Според мен жестът на крал Хенри да осигури френски палач, който да приключи живота й не е нищо друго освен жестока шега. Но това не трябва да ме вълнува. Аз правя това, за което съм нает и си вземам кесията. От нея също ще взема кесия, защото независимо,че е кралица, тя ще умре от ръката ми като всеки друг осъден.

Излизаме на пътя и яздим цял ден. Ръцете ми държат здраво юздите, хватката ми е толкова здрава , че конят не би трепнал с мускул без моята команда.Яздим през села , почиваме си в страноприемници и спим в една ковчница. Докато наблюдавам суровите мъже, които коват желязото мисля за брат си и как най-вероятно той кове мечовете, с които екзекутирам хората. Докосвам меча си с ръка – и за нея, за тази непокорна кралица, ще използвам меч. Казват, че изменила на краля с над сто мъже, включително със собствения си брат. Това не ме засяга – доколкото знам, то би могло да е пълна лъжа. Определено звучи твърде невероятно, за да е истина. Но моят дълг си остава, а нейната глава трябва да падне. Защото дори невинноста не значи нищо пред гнева на краля.

На втория ден , денят, в който трябва да пристигнем, един от конете внезапно се спъва и си чупи крака. Животното трябва да бъде убито и да се намери друг кон. Но това не става толкова бъро и ни забавя. Не мога да не мисля как това забавяне ще ѝ повлияе, на нея, на жената, която очаква пристигането ми и гледа през прозореца с тъмните си очи, как погледа й пада върху вече построения ешафод. Ешафод, който чака единствено мен. Тя сигурно се страхува. Ще ме погледне и ще види висок добре сложен мъж, синеок, с дълги силни крайници. После ще отправи поглед към ръцете ми. Те винаги поглеждат ръцете ми. Очите им се пълнят с ужас и те потреперват, вперили очи в здравите ми дълги пръсти , в мускулестите ми рамене. Отново ме поглеждат в очите – единствената част от лицето ми, която е видима за тях. Сякаш искат да разберат в последните си мигове дали въпреки всичко съм човешко същество, а не някакво тъмно и зловещо създание , изпълзяло от кошмарите им за да ги хване. Тя също ще ме погледне в очите, а аз не бива да трепвам. Казват, че един поглед от нея карал краката на мъжете да се подкосяват, а сърцата им да се качат в гърлото. Аз няма да бъда един от тези мъже. Дори и да е наистина толкова завладяваща , колкото говорят. Никога не съм бил влюбен и не възнамерявам някога да бъда. Освен това, никога не си позволявам да съчувствам на тези, които трябва да умрат. Дори и когато веднъж трябваше да отнема живота на едва седемнадестгодишно момиче, обвинено във вещерство. Тя плачеше – никога не бях чувал някой да плаче така – а след това притихна и големите и очи се вдигнаха към небето, докато замахвах с меча. Дори и за нея нищо не почувствах. Беше само работа. Моята работа.

Преспиваме още една нощ на пътя и дълго гледам тъмното небе с бели блестящи звезди. На следващия ден се бавим още малко, защото един от придружителите ми се разболява. Принудени сме да го оставим и да продължим, аз и помощника ми , момче на 15 години, момче, което трябва да се научи тънкостите на занаята, за да стане също палач един ден. Той чисти мечовете и ми помага с всекидневните ми задачи, а също ми асистира при екзекуциите; но все още в очите му се чете страх всеки път, когато екзекутирам някого. Знам, че това ще отмине – той все още е много млад.

Пристигаме в Лондон рано сутринта. Кралицата ще умре скоро, около девет часа. Ще го направя бързо и безболезнено; ще отида там, ще чуя последните ѝ думи, ще помоля за прошка според обичая и тя разбира се, ще я даде; след това ще подаде кесията и останалото ще бъде оставено на мен. Надявам се да не ридае и да не моли за милост – това би подхождало на една кралица . Виждал съм да умират стотици – повечето пъти съзирам страх и рядко – кураж. Възхищавам се на тези, които посрещат смъртта решително и са смели в последните си мигове. Хващам се, че се надявам тя да е от последните и нещата да минат гладко. Спираме да се освежим и да закусим набързо. След това сме готови за тръгване.

На портите на Тауър ме посреща мастър Кингстън. Той е човекът, който ми изпрати заповедта от крал Хенри. Нисък мъж с умно лице.
— Вие трябва да сте Жан Ромбо – казва той тихо и сдържано-  Трябва да ви помоля за нещо.
— Да, милорд?
— Жената, която ще бъде обезглавена днес, е осъден предател на короната, но, независимо от това, е кралица. Тя е кралица на Англия от три години, макар че —Бог е свидетел — че се държеше като кралица дори преди това. Както и да е, за да отдадем почит на кралския й статус, ще трябва да отвлечете вниманието й в последния момент… така че тя да не разбере,че това е последният й миг.
Кимвам бавно и го гледам.
—Дори непосредствено преди удара, — продължи той, — тя трябва да не се бои— трябва да мисли, че има още няколко мига живот. Една кралска особа не бива да се бои от смърт от ръцете на един обикновен гражданин, на един палач. Дължим ѝ това, въпреки че, безспорно, тя ще умре много скоро . Разбирате ли ме?
—Да. — отговарям аз кратко и се разделяме с учтив поклон. Момчето и аз влизаме в Тауър.
Значи трябва да разсея кралица Анна за да и спестя болезнените секунди на очакване преди удара. Това изглежда странно успокояващо – тя ще умре мислейки,че все още има няколко минути, през които да се помоли, да диша, да живее.

Всичко е уредено – някой поема конете ни и заемаме мястото си до ешафода. Тълпата се е събрала – виждам много хора в знатни одежди, виждам придворни както и обикновени хора; има и няколко малки деца, хванати за ръцете на майките си. Лицата на хората са напрегнати и бледи, всички са много тихи и никой не вика. Имам още няколко минути преди да си сложа качулката, да се кача на ещфода и да я очаквам. Посядам за малко и поглеждам меча си. Той е почистен перфектно и блести на слънцето. Красив и смъртоносен е и аз го докосвам нежно с пръсти, молейки се на Бог да свърша днес работата си толкова добре, колкото всеки друг ден. Моля се да свърша работата си безукорно, като за кралица.

Нахлузвам черната тясна качулка с два отвора за очите на главата си. Тя няма да види лицето ми, а само очите ми, докато я моля за прошка. Качвам се на ешафода и слагам меча зад себе си под вълнено платно.След това заставам изправен в цял ръст и я очаквам. Тя ще излезе всеки момент. Не чувствам никакви емоции, резултат от доброто ми обучение. Стоя идеално спокоен, докато чакам.

Чувам как тълпата мърмори и се раздвижва и знам,че тя идва. Не я виждам веднага, но чувам гласовете на хората; няколко жени проронват „Бог да ви благослови, милейди“ и тези думи са за нея, за Анна Болейн, някога мразената жена, която откраднала сърцето на Хенри и се превърнала в целия му свят, измествайки първата му кралица, испанската принцеса Катерина. Изглежда хората са ѝ простили за това; нещо повече, те сякаш чувстват, че тя е несправедливо осъдена, защото никой не й крещи обидни или лоши думи; или я няблюдават мълчаливо, или казват “Бог да ви благослови“ и „Господ да се смили над душата ви”.

Тя вече приближава и аз съм свел очи, тъй като не е прието да поглеждаш една кралица директно в очите. Чувам я как се качва на ешафода заедно с придворните си дами. Мастър Кингстън също е тук, както и един свещеник. Тя сега е на три крачки от мен и аз вдигам очи , за да я погледна най-накрая.

И се вцепенявам. За пръв път през живота си се вцепенявам при вида на някоя жена. Тя е изключителна; лицето й е със съвършена форма и дори бледа, както е в момента, кожата й е с цвят на свежа праскова, с маслинен оттенък. Брадичката й е малка и фина, устните й са разкошни. Косата й е тъмна като нощта, гъста и дълга, покрита с мрежеста шапчица; тя е стройна и елегантна, талията й е много тънка; носи мантия, поръбена с хермелин и
червени поли от дамаск. А очите й… Никога не съм виждал такива очи. Те са големи и кафяви, с дълги мигли, красиво разположени под извитите ѝ вежди. Потъвам в тези очи; те са дълбоки и изпълнени с огромна мъка , но и с твърдост. Тя се оглежда наоколо като истинска кралица; оглежда всички сякаш тя е тази, която ги съди , а не обратното. И е красива. Виждал съм красиви жени преди , виждал съм руси и тъмнокоси жени, но тази жена, тази кралица Анна, Anna Regina, тя е нещо, което никога не съм мислил,че ще видя , нещо, което никога не съм мислил,че ще почувствам. Движи се все едно върви по вода, толкова е грациозна  елегантна, а главата и е вдигната с такова достойнство. Има нежна шия; вените и прозират през кожата, докато върви към мен; тя ми хвърля поглед – един поглед- а след това се обръща с лице към тълпата.

Това е моментът,който използвам, за да си върна самообладанието; това е моментът, докато не виждам лицето й, в който се опитвам да блокирам чувствата си, моите много неподходящи чувства, напълно неочакваните си чувства. Никога не съм усещал такова преобръщане вътре в себе си, никога не съм усещал такова потъване, замайване, объркване, никога не съм се чувствал толкова незначителен. Аз съм незначителен пред тази кралица, независимо от факта, че аз съм този, който ще отнеме живота ѝ след няколко кратки минути. Най-после намирам  сили да я погледна отново; сега тя гледа към тълпата с напълно овладяно изражение на лицето си. Тя е като скала; самоуверена и спокойна. Обръща глава към мастър Кингстън, казва му нещо тихо и той й кимва. Осъзнавам, че ѝ е позволил да каже последните си думи.

После чуваме премереният й спокоен глас, със слаб френски акцент.

—Добри християни, — казва тя с твърдо изражение на красивото си лице. — Дойдох тук, за да умра, така, както повелява закона, и затова няма да кажа нищо против това. Няма да обвиня никого за присъдата си; вместо това, от все сърце се моля на Бог да запази краля и да удължи царуването му над вас, защото той е най-нежният и най-милостив принц, който е стъпвал някога по земята. А към мен той винаги е бил добър и нежен господар.

Тя спира за секунда и виждам ,че погледът й се е спрял на едно дете в тълпата – момиченце, стиснало ръката на майка си. И за пръв път, откакто се е качила на ешафода, лицето на кралицата показва някаква емоция. И точно тогава, в онзи момент, осъзнавам, че тя лъже .Тя не се чувства виновна, тя не смята, че трябва да умре и не смята, че кралят е нежен и справедлив. Не този крал, съпругът й и бащата на детето й, който я изпраща да я обезглавят. Виждам как долната й устна потреперва и нещо в очите й ме кара да потръпна. Всичко е там – всичко, което човек очаква да види в очите на някой, който всеки момент ще умре – отчаянието, предателството, тъгата, спомените, болката. Всичко това е там, но изчезва с едно мигване. на ресниците й И аз се чудя какво ли мисли, докато гледа това малко момиченце. Дали мисли за дъщеря си, която няма още три години, която никога няма да я хване за ръка отново, така, както това момиченце държи ръката на майка си? Дали не се бои, че я оставя без защита? Затова ли прави това, затова ли държи тази реч като по шаблон? А после моментът отминава. Кралица Анна вдига очи и продължава.

— И ако някой някога реши ме съди , моля ви единствено да бъдете добронамерени и справедливи. Така напускам този свят и вас. И от сърце ви моля,  всички вас, да се молите за мен.

Отново над тълпата се понася шепот и отново чувам :“ Господ да ви благослови, Ваше Височество! ”, промълвено сякаш полугласно.

Моментът наближава; придворните ѝ дами ѝ помагат да свали мантията си, бижутата си , а на тъмната и коса поставят ленена шапчица. Тя изглежда толкова млада; знам,че е над 30 , но изглежда много по-млада от мен самия. Страните й пребледняват все повече и повече, но очите й са спокойни, дори студени. Тя е приела съдбата си – в нейния свят няма място за съжаление. Кралица Анна е готова да умре. Но за пръв път в кариерата си на палач се питам: а аз готов ли съм да отнема живота й?

Поглеждам ръцете си, моите сръчни и силни ръце. Сега те треперят. Не мога да извърша дълга си с треперещи ръце. Поглеждам към мястото, където съм скрил меча си, отчаяно се нуждая да стисна нещо. Имам нужда да вярвам,че мога да направя това; имам нужда да вярвам ,че тя не е нищо повече от осъден предател, че е просто още една глава, която ще падне от ръката ми. Тази кралица ще умре от моята ръка и нито аз, нито тя може да промени нещо. И нито красотата й, нито харизмата й ,нито хипнотизиращите й очи са достатъчни да я запазят жива.

А после тя е готова.

Събирам самообладанието си, приближавам я отляво и падам на коляно, с наведена глава.
—Мадам,—  казвам аз с глас, който не е моят,— простете ми за това, което трябва да направя.
—На драго сърце, казва тя. — А ето и кесията ви, мосю.

И когато усещам малката й ръка да докосва рамото ми, вдигам очи и виждам нещо необичайно, нещо почти безумно; тя ми се усмихва. Гледа ме право в очите и се усмихва. Това е кратка усмивка, всъщност намек за усмивка, но е достатъчно да ми даде представа за кралицата, която тя е била в своя двор – царствена и красива. И аз усещам болка в гърдите си и коленете ми омекват; не съм сигурен,че мога да се изправя точно в този момент.
После тя ми дава кесията. Вземам я и за секунда пръстите ни се докосват. Моята ръка е студена, а нейната е топла. Това не е ръката на човек, който скоро ще умре. Това е ръката на жива и дишаща жена. И сякаш част от силата й се влива в мен. Спирам да треперя. Очите ни се срещат и за пръв път, откакто съм на ешафода усещам вълна от мъка заради това, че именно аз съм човекът, който ще отнеме нейния живот от този свят. И тази тъга ме ужасява.

Но моментът е дошъл. Сега аз се изправям, а тя е на колене. Отново е с лице към тълпата, очите й са като от стъкло, лицето ѝ е спокойно и я чувам как тихичко си повтаря отново и отново: “Предвам душата си на Бог, Иисусе Христе, приеми душата ми“. Тя е готова за прехода си.

И докато тя казва последната си молитва, й хвърлям един последен поглед – осанката й, малките й ръце, елегантната й шия, дългата й тъмна коса и това зашеметяващо лице – и знам, сигурен съм, че това, което върша, ще ме разруши, но че ще го направя така или иначе. Стоя неподвижен не повече от три секунди и след това, за учудване на всички, извиквам вдясно от себе си:
— Момче! Дай ми меча!

Както и очаквах, тя обръща красивата си глава надясно с едно-единствено грациозно движение. Точно толкова време ми отнема да измъкна меча си изпод платното. А след това замахвам.

Всичко свърши.

Обръщам се с гръб към нея и се отдалечавам. Нея вече я няма. Кръвта й е върху меча ми. Хвърлям го на обърканото и изплашено момче и се отдалечавам от ешафода. Чувам зад себе си как придворните й дами плачат. Ускорявам крачка. Отивам колкото се може по-далеч, извън портите… и отново се сривам на колене. От очите ми бликват сълзи и забивам юмрук в земята. Тя не погледна нито веднъж към ръцете ми. Те всички гледат към ръцете ми. Не и тя. Тя ме погледна в очите и се усмихна.

Казвам се Жан Ромбо, на 27 години съм. Никога не съм се влюбвал. До днес. На този ден,19 май 1546, приложих уменията си като палач в убийството на една жена. На една английска кралица. И знам така, както знам, че сърцето ми бие в гърдите ми, че никога няма да се почувствам пак по този начин.

Отнех живота й безупречно. И намирам малко успокоение в това, че тя не почувства никаква болка. Тя така и не разбра, че момента идва. Но също така никога не разбра,че взема душата ми с нейната във вечността. Кралица Анна Болейн умря от ръката ми днес. А част от мен умря с нея.

Ставам и се връщам при конете ни. Сълзите ми изсъхват от топлия вятър; чувствам празнота, но знам, че въпреки, че ръцете ми никога няма да я прегърнат, тя умря от моята ръка . И се усмихна.

Може би се усмихна на мисълта за спокойствието, което й носеше приближаващата смърт и краят на болката; може би се усмихна при мисълта,че умира от ръката на французин. Но ми се ще понякога да мисля,че тя се усмихна на мен.

Само на мен.

One thought on “By my hand

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s