A child in time

Днес, 17-ти ноември, е световният ден на недоносените бебета. Понастоящем, всяко десето дете у нас се ражда недоносено, а бройката от преждевременно родените деца годишно достига 7000. България се присъединява за първи път към честването на този ден в международен мащаб.

Аз съм недоносено дете🙂 Родена съм 5 седмици по-рано от термина си, който е бил през май месец. Майка ми е изкарала много тежка бременност, лежала е пет месеца за задържане в болница, а след изписването си, е успяла да прекара само два спокойни месеца, преди моето раждане. То, както при много преждевременно родени бебета през средата на 80-те години, е било придружено с неадекватни указания от лекари (например, принуждавали са я да напъва и да изгонва плода без да има контракции, не са се постарали по никакъв начин да ги предизвикат, а може би е нямало време, защото водите й са били изтекли), използването на средновековния уред за мъчения форцепс за моето изваждане, липсата на каквито и да е обезболяващи нито при самото раждане, продължило цял ден, нито при шиенето после.

Че сме оцелели и аз, и майка ми, е някакво чудо, за което съм благодарила на висшите сили много пъти. Знам, че когато нещата са станали много зле в родилната зала и е трябвало да избират между моя и на майка ми живот (а е имало шанс и двете да ни “изпуснат”), те са избрали мама, без съмнение изхождайки от идеята, че те с татко са млади и “ще си имат друго” (и до ден днешен лекарите казват това гадно изречение на много хора, загубили бебетата си). Това, което обаче не са знаели, е бил фактът, че нашите са се опитвали три години неуспешно да имат дете и аз съм резултат от много ходене по лекари, тежки терапии и безкрайни надежди. И това “ще си имате друго” е щяло безвъзвратно да разбие сърцето им. Те са искали мен.

Когато съм се родила, с омотана два пъти около врата пъпна връв, дребна, синя и недишаща, са ме зарязали на една близка маса, без да се опитват да ме съживят, и целият екип е концентрирал усилията си върху оцеляването на майка ми. Но тогава, по волята на някаква неведома сила, или просто заради прословутия ми инат🙂 … аз съм изплакала.

Било е не точно плач, а по-скоро като тъничко мяукане на коте (както го описва мама и до днес), но е било достатъчно, за да се разтичат всички и около мен, за да ме вдигнат, обдишат, влеят серум и да ме пъхнат в един от онези старовремски кувиози, с ръчно регулиране на кислорода.

Оцелях. Мама също. Ние с нея сме свързани от една съдба, която си прилича по това, че дори и в най-тежкия миг сме избрали живота, че сме прекарали заедно “докосването до смъртта” и пак заедно сме го преодолели.

Последици от моето преждевременно раждане, носим и до днес и аз, и мама. При мен, поради държането ми почти месец в кувиоз, се е получило прогресивно късогледство, което закова на -5 диоптъра когато станах на 16 години. На 20, благодарение на упоритостта на мама,  се оперирах с лазер и в клиника Вижън успяха да възстановят зрението ми на 100%, хвърлих лещи и очила и заживях с нормално зрение.

При майка ми последиците са били доста по-сериозни. Дълги години тя се бореше с болезнените резултати от това раждане, преживя и заболяване, развило се поради него. Но може би най-лошото от всичко е фактът, че са й казали, че не може да има второ дете, не и без риска “и първото да остане без майка”. Не мога да си представя на 25 години да ми кажат, че ще остана само с едно дете. Сигурно е било много трудно решение, но с баща ми са решили, че аз съм им достатъчна. На мен не ми беше лесно без брат или сестра, но съм благодарна, че имам до себе си най-прекрасната майка. Не знам къде бих била днес без нея.

Пиша този пост, защото недоносените бебета са факт, защото аз съм едно от тях и защото ми се иска медицината да се е развила дотолкова, че да намали техните страдания и последиците от тяхното преждевременно раждане възможно най-много. Не може в 21 век да продължава да има средновековни мъчения в болниците ни, форцепси дори и без нужда, грубиянщини, скачане по корема, блъскане, крещене, обвинения, подигравки и какво ли още не. И да липсва единственото най-важно нещо в тая професия, лекарската – човещината.

Честит ден на всички преждевременно родени бебета и на техните майки. На всички, които са се сблъсквали с този вид изпитание. Нека се усмихнем и си пожелаем все по-малко хора да минат по същия път като нас🙂

2 thoughts on “A child in time

  1. Ей много сте хубави!
    Не знам къде съм бляла, че досега не ти знаех блога!
    Добре, че си се оказала достатъчно упорито, че знаеш какво мисля по въпроса с онези хипотетични “други бебета”, дето все ни успокояват, че сме щели да си ги имаме.
    Прегръщам те🙂

    • Благодаря, Яна🙂 Това ни е традиционната коледна снимка, от миналата година е.
      Иначе да, знам какво мислиш по този въпрос.. и аз мисля същото, а и винаги се сещам, че съм била “прежалена” доста бързо от лекарите (разбира се, има ситуации, когато това е неизбежно, но …според мен не се отсяват достатъчно добре от случаите, в които може и трябва да се направи всичко възможно).
      И аз те прегръщам!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s