Our Life is Not a Movie or Maybe

As happens sometimes a moment settled and hovered and remained for much more than a moment. And sound stopped and movement stopped for much, much more than a moment. And then the moment was gone.
(John Steinbeck)

Когато се случи нещо лошо, обикновено се оставяме това да ни определи. Поне за малко. Оставяме се да бъдем онези хора, на които се е случило нещо кофти, приятелите им ги гледат съчувствено, някои се просълзяват, повечето стискат зъби и процеждат едно “в каква държава живеем…”. Онези хора, които дълго не могат да заспят нощем заради несправедливостта of it all. Оставяме се да бъдем жертви, по някакъв начин. Защото е по-лесно и защото реално сме. В онзи момент, когато видиш как всичко, за което си работил, и си се блъскал, и си жертвал време, нерви и сън, всичко, за което си мечтал… ти бива отнето. Едно голямо парче от пъзела на живота, който си подреждаш сам. Някой го грабва и го отнася… незнайно къде. Ти само гледаш празното място. И знаеш, че няма кой да ти помогне. Не можеш дори да заплачеш, защото всичко е толкова нелепо. Повтаряш най-глупавите думи на света, “защо на мен?”, и се самоубеждаваш, че може би ще се върне, по някакъв начин.
После не се връща.
После се отчайваш.
После прегръщаш.
После се смееш отново. Защото има на какво.

Една мечта си отиде, за да я заместят 10 други. Всичко това боли безумно.
Но сме живи и сме тук.

И Коледа ще дойде, въпреки всичко.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s