Truth be told

Днес получих във facebook покана за среща на класа от гимназията. Поканата се извърши чрез съобщения, наслагани върху стената в общата група на класа (към която бях безапелационно адната без да знам какво се случва). Това само по себе си не е изненадващо, пределно ми е ясно, че има хора, които си умират да организират сбирки, особено сега като наближава сезона на баловете, явно нещо започва да им прищраква по темата. Впечатли ме обаче друго – изявлението на една съученичка, която написа следното: „Толкова искам да успеем да се видим целия клас. Много ми липсват всички. Беше едно невероятно и забавно време заедно!“

Замислих се, колко е странно как хората имат различни спомени за едни и същи неща. За мен гимназията беше най-отвратителното време в живота ми. През цялото време на тези 5 години, дните ми (и тези на други хора около мен) бяха изпълнени с унижения, подигравки, простотии, тотално незачитане на чуждото достойнство и права, неуважение към личността. Бях принудена пет дълги години да седя между 5 и 7 часа на ден в една стая с хора без всякакви ценности, без капка човечност или емпатия, без капка дружелюбие, приветливост или добронамереност. Затова пък масово хората в класа ми залагаха на всяването на страх, на властта, на експлоатирането, на лицемерието и преструвките. А аз, за съжаление (но и за радост), бях one of the unpriviledged few, една от онези, които не се вписваха в общата картинка на лиготия, повърхностност и bullying. И поради тази причина, аз и моите малко, но истински приятели, останали ми от гимназията, никога, ама никога няма да забравим каква е истината за този клас и за тези хора.

А истината е следната. Била съм унижавана с думи, крясъци и подигравки. Била съм удряна. Виждала съм как удрят моя приятелка и я влачат за косата в коридора, защото се беше осмелила да каже нещо срещу кралицата на ятото кифли, господстващи върху малкото си царство. Бях умишлено изолирана от „готините хора“, например – не ме канеха на рождени дни, на които канеха гаджето ми (по една случайност той беше едно от най-популярните момчета в училище). Виждала съм множество пъти как унижават и разплакват мои приятели, как ги карат да се чувстват по-нищожни от мравки под скъпарските им чепици. Toлкова бяхме свикнали да бъдем тормозени там, където по принцип трябваше да се чувстваме защитени, че през повечето време бяхме изпълнени с горчивина – и досега, когато си помисля за онова време, ми загорчава в устата. Бяхме свикнали на мълчание, но това време отдавна мина. Отдавна не мълча.

Повечето хора помнят това, което искат. Това, което ги прави щастливи. Едва ли някой има желание да помни, че е тероризирал някой, че го е унижавал, че го е скубал за косата и карал да иска да потъне вдън земя, в най-тежките и чувствителни години – тийнейджърските. Една част от мен разбира, че  те – the bullies – искат да помнят това, което ги кара да се обичат, а не това, от което (може би) се срамуват. Но друга част от мен, иска просто да забрави. И да не ги вижда никога повече. Частта от мен, която е закърмена с честност, не може да лицемерничи и да седне на една маса с хора, които за всички тези години, успяха да пробудят в мен първо страх, а после – единствено презрение.

Но да оставим личните ми преживявания – ясно е, че на среща на класа няма да отида. Мисълта ми е друга. Tормозът в училище не е нещо, което може да се подмине с лека ръка, а е нещо, което оставя последици за дълго време. Понякога завинаги. Аз по един или друг начин бях тормозена яко от 5ти клас до 12ти клас, и до днес се боря с последиците от това. И не е приятно. Не е ОК към днешна дата да изпитвам страх от крясъци и когато някой ми заговори с повишен тон първият ми инстинкт е да избягам, а вторият – да се разплача. Не е ОК да се плаша от конфронтации, защото на дълбоко, изначално ниво някъде в мен нещо ми шепне, че няма да бъда победител. Че няма начин да бъда победител. Не е ОК да се чувствам потисната и да събирам смелост по един месец да говоря с някой, пред който се налага да си защитя правата. Нещо, което би трябвало да ми се получава от само себе си. Всичко това е само капка в морето и всичко това не  е ОК.

Веднъж бяхме на кафе с майка ми и с нейна приятелка. Приятелката разказваше за сина си – в пети клас, в ново училище, всеки ден се връщал все по-депресиран, плачел и искал тя да го премести, но тя се чудела. Момчето е едно от най-интелигентните и умни деца, които съм срещала, обожава да чете книги и разсъждава на много по-зряло ниво от съучениците си. Все неща, които го правят мишена за the bullies. Приятелката ме попита, дали според мен да послуша сина си, защото, нали училището било елитно… учителите били най-добрите… образованието било… възможностите били… Казах й да го маха моментално от там. Моментално. Казах й, че ако майка ми ме беше послушала навремето когато аз бях пети клас и ме беше преместила, когато й се молех да ме върне в старото ми училище, може би щях да си спестя много проблеми и в гимназията, и в живота след  нея. Но мама тогава също държеше да съм „елитното училище“. Тя не знаеше, че всичко, което научавах там, тотално се обезсмисляше от стреса, който изживявах отивайки всеки ден на място, където за закуска и обяд ядях псувни и ритници. Където за да оцеляваш трябваше да се научиш да се биеш, да раздаваш силни удари without holding back.

Няма по-смислено уважение от това, което дължим сами на себе си.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s