Шофирайте, момичета!

Image

Някога бях добър шофьор. Не просто що-годе добър, а наистина добър – можех да карам „като мъж“, казвал ми го е мъж и до ден днешен го считам за един от най-големите комплименти, които са ми правили. Взех книжка 2008 година и в продължение на 2 години, без да имам собствена кола, не спрях да карам. Карах колите на нашите, на приятели, на който ми даде. Така карах супер разнообразни коли – от чисто новото автоматик волво на един приятел, до разбития, ръждясал форд на друг приятел (кормилото на последния нямаше хидравлика и за да завия включвах докрай всичките си пилешки мускули). Излизах извънградско, карах в София, карах в малки и големи, познати и непознати градове. После си взехме нашата Sara (да, колата ни си има име) и започнах смело да си карам и нея. И станах добър шофьор. Изпитвах удоволствие от шофирането. Можех да изляза без да ми пука и в най-голямото задръстване и да се придвижвам сант по сант, приклещена като сандвич между джип Range Rover и автобус 313. Не ми дремеше – можех. Сраствах се с кормилото, с педалите, със скоростния лост. Можех да паркирам перфектно на „софийски гараж“, с едно движение, почти без маневри; можех да паркирам назад, напред, можех да навирам колата в каквато тясна улица си  пожелая, без да попреча на никого и после да я извадя отново без да преча на никого. Карах приятели напред назад, като такси – беше достатъчно само да помолят. Не се притеснявах дали е извън града или в непознат квартал.  Изпреварвах смело, но педантично – без грешки – можех да преценям идеално разстоянието от насрещно идващите коли и да се прибера спокойно, отново без да притесня никого. А на нерваците, които все намираха за какво да бибиткат и ръмжат с гуми, се усмихвах. Знаех, че по никакъв начин не им преча, а просто го правят лаф да става. Изобщо – в шофирането бях в елемента си, харесваше ми и се чувствах уверена. Толкова уверена, колкото сега се чувствам неуверена.

Преди около 2 години, незнайно защо, намалих шофирането. Стана постепенно, уж  се стараехме К. да кара по-често, защото беше позабравил, преди да вземем колата (той за разлика от мен има скрупули да кара чужди коли) и в един момент се усетих, че не съм карала от месеци, а после – от години. Беше ми удобно да се возя, да се отпусна и да не следя какво се случва в три огледала и право напред. Беше ми лежерно да ме карат нанякъде, докато аз си мечтая, слушайки някоя любима песен, отнесена само както аз мога. Няма лошо, ще кажете.

Е да, но има.

Преди два дни ми се наложи да изкарам колата сама и да отида да взема К. от работа, за да се придвижим после бързо до едно друго място, където имахме среща. Работното място на К. е на около 900 метра от вкъщи. Въпреки това, в първия момент като ме помоли да ида да го взема, се притесних леко – последното ми каране беше сравнително отдавна, а ставаше дума за пиковия час, когато всички си тръгват от работа – 18.30. Нямах много време за размисъл – трябваше да тръгна до 5 минути. И аз тръгнах.

По пътя към колата се успокоявах, че наистина работата му е супер близо – само минавам 2 улички в квартала, после 2 светофара, завивам надясно, пак надясно и съм там! Разбира се, стигайки пред сградата, възнамерявах да спра и да пусна аварийки, докато го чакам, защото и през ум не ми минаваше, че мога да намеря място за паркиране на толкова натоварено място. Опитах се да не обръщам внимание на треперенето „под лъжичката“, което усещах и което ми подсказваше, че може пък и да не мога да ида до там без произшествия. Качих се в колата и се стегнах. Казах си, че най-трудното ще е да мина двете споменати улички до първия светофар – те са еднолентови заради паркираните коли, вървят хора по платното (защото тротоар няма) и колите се налага да се изчакват, стига се и до доста изнервени ситуации. След като стигна светофара, вече лесно. Поех си дълбоко дъх и тръгнах.

Както предполагах, докато изляза от двете квартални улички, се наложи на три пъти да изчакам едни батковци, които въпреки, че тяхната лента е заетата и те трябва да чакат мен, ми се наложиха, тъй като просто бяха по-големи като размер и… мъже. Наложи се на 2 пъти и да дам назад, да вляза леко в един паркинг за да ги пусна въобще – стресово, както си и знаех. Поздравих се мислено, когато излязох на булеварда и застанах на първия светофар. Реших, че вече няма страшно – ей го, още един светофар, завивам надясно и мога гордо да предам управлението на К. И се отпуснах. Ей тук ми беше грешката.

На втория светофар завих надясно, според указанията, после обаче вместо да завия в първата пресечка, както ми беше казал той (и която приличаше повече на локално платно, отколкото на улица), аз завих във втората. Нищо, викам си, те все пак са успоредни, а от тати знам, че са по-важни посоките и че повечето улици, ако следваш правилната посока, все завършват на едно и също място. И смело дадох газ надясно във втората уличка, която, разбира се, беше еднолентова и с мнооого наредени паркирали коли отдясно.

Да, обаче се оказа, че срещу мен се изпречва мацка. Мацка с джип. OF COURSE. И спря и ме гледа подканващо, демек – „махни се“. Аз пък я изгледах опулено, демек: „ъм, къде да ида???“ Зад мен, OF COURSE, се бяха наредили 2 други завиващи надясно коли, OF COURSE.
Мда.
Започнах отчаяно да ръкомахам на тоя зад мен и да му давам знаци, че ще давам назад, да се дръпне. Включих на задна и като се обърнах назад, потеглих леко. Първият 1 метър мина супер… докато не хвърлих поглед напред и не видях, че предницата на Sara е на около половин мм от една от паркираните отдясно коли. Буквално бях на косъм да го остържа.
Това пък как стана?!
Включих си на първа и тръгнах пак напред, към мацката с джипа, която явно се озадачи и ми каза нещо. Де да можех да я чуя. Сигурно ме посъветва да взема да се скрия, а ако можеше пък тя да ме чуе, щях да й отговоря, че именно това е най-горещото ми желание в настоящия момент.
После пак тръгнах назад. Слава Богу, не на половин мм от колите. И бааавно, бааавно, докато вадех колата от улицата, осъзнах, че зад мен също така бааавно, бааавно дават назад цели три коли, които смело са се наредили зад мен,  без да знаят, че в улицата има мацка с джип и че на мен ми липсва дотолкова координация, че съм способна да причиня ПТП включващо спряла кола, на заден ход и с 4 км/ч. Е, разбраха го доста рЕзко.

След като успях да се дръпна, мацката с джипа излезе, а аз отново влязох (супер предпазливо тоя път) в уличката, като буквално усещах по пламтящите си бузи погледите на всички наоколо и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Карах бавно, страхливо, което още повече изнерви хората зад мен, и когато свих на едно подходящо място и си пуснах аварийките, ме подминаха със свистящи гуми, които все едно отекнаха в главата ми и аз избухнах в плач.

900 метра, човек! Трябваше да измина някакви 900 метра без ситуации.

Набирах К. по телефона и сълзите ми капеха и все си представях, че край мен минавах някакви хора и ме сочат с пръст. Нямаше никой, но аз си ридаех кротко заради загубената ми способност да карам „като мъж“, за страхът, който вече изпитвам всеки път изкарвайки колата, а за загубеното самочувствие на пътя – най-много от всичко.
К. се появи и след кратък разпит се оказа, че освен всичко друго, съм забравила и документите за колата вкъщи. Epic.

Момичета, не спирайте да шофирате! Карайте внимателно, но със самочувствие, карайте непрекъснато, без да се отказвате в името на удобство или притеснение, защото загубеното умение да се шофира е много горчиво, а срамът – много неприятен. Карайте, докато се усъвършенствате и да вярвате в себе си, докато можете спокойно и без страх да излезете от всяка ситуация. Карането на кола от жена е ключово и важно нещо, доказващо, че не е истина, че жените не могат да карат, но е истина, че мъжете постоянно ни убеждават в това… и че много от нас вече дълбоко го вярват. Борете се срещу собствената си типично женска притеснителност и шофирайте, шофирайте, шофирайте!

2 thoughts on “Шофирайте, момичета!

  1. Здрасти🙂

    Благодаря за поста. Рядко пиша коментари в блогове, но си засегнала едно от най-любимите ми неща – шофирането.
    Месец, след като взех книжка и дойдох да уча (и карам) в София, щях да засека някакъв с черно лъскаво BMW пред Народното събрание, така и не разбрах кой беше виновен. Той слезе на един от светофарите, почука на стъклото ми, аз го свалих и чух как ми казва, че съм заплаха за движението и е по-добре да не карам. Дори не можах да отвърна, само го погледнах, вдигнах стъклото и продължих разплакана.
    След това минах доста километри, губила съм се или съм се прибирала по много по-дълги и непрактични маршрути, но обожавам, обожавам да карам и мисля, че често се получава като при мъж.
    Разбира се, имам едно наум.
    Ще продължавам да карам. И ти също🙂

    • Благодаря за коментара🙂 Точно това е най-важното – да не спираме да караме… независимо от критиките (кога заслужени, кога не). Твърдо съм убедена, че 80% от несигурността на жените на пътя и грешките, които правят, са причинени от това, че някой ги е убедил, че не могат да карат и им е вкарал здравите комплекси по темата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s