Saying Goodbye

People do not die for us immediately, but remain bathed in a sort of aura of life which bears no relation to true immortality but through which they continue to occupy our thoughts in the same way as when they were alive.  It is as though they were traveling abroad. 

~Marcel Proust

Advertisements

Минутка за анти-реклама :)

Рядко правя антиреклама, въпреки, че смятам, че е нещо много полезно за хора, търсещи отзиви в интернет за различни места. Този уикенд ходихме на хотел-комплекс „Бряста“ – разположен малко по средата на нищото, между Велико Търново и Габрово. Кратката почивчица беше подарък от майка ми, която много често ни „праща“ някъде (нещо, за което сме й много благодарни!), където да забравим за работата и просто да се отпуснем, разхождаме и наслаждаваме на красотата на България. Майка ми е спец по издирването и откриването на изгодни оферти и готиното е, че 97% от случаите нацелва страхотни места; но Бряста за жалост спадна към 3-те процента, в които отиват местата, където не бихме се върнали никога.

Комплексът е красив – прилича на малко селце, с камени постройки от по един и два етажа, с хубави градинки и ресторант. Бяхме настанени в стая, която се водеше „;луксозна“ и която беше огромна – толкова, че климатикът в нея, дори включен на максимално високи градуси, не можеше да я стопли (и така и не можа, не мисля че температурата на стаята премина 18 градуса). Леглото беше 2 ъглови дивана, сбутани един в друг. Това би било ОК, ако матраците бяха добри, но те бяха ужасни – ръбести, неравни… Още след първите няколко часа сън усетих схващането, а на следващия ден и двамата бяхме с изкривени вратове и болки в раменете. Може би за това спомогнаха и възглавниците, които бяха тънки и много малки. Резервни нямаше. В стаята имахме по едно одеало в спален плик на човек, като за да се стоплим в студа се наложи да хвърлим отгоре си и покривката за легло (това по принцип винаги го избягваме, защото въпросните хотелни покривки за легла са ни доста подозрителни).

На сутринта в събота станахме рано за закуска, но бързо съжалихме. Закуската беше блок маса, съдържаща: тънки, леко поизсъхнали филийки бял хляб, пакетчета масло и пакетчета сладко тип желе, някакво меко сирене, което беше 5-6 триъгълни резенчета (за 10-15 души гости), бъркани яйца, които бяха сивкави на цвят и силно мазни и пържени филийки, всяка от които с локвичка олио, събрала се по средата… Прекарахме в столовата между 5 и 9 минути в опити да хапнем нещо, преди да откажем и да се изнесем на прибежки. Върнахме се в стаята, където легнахме отново да спим. Към обяд напуснахме комплекса и отидохме в Търново, където си обядвахме нормално на една пицария.

След разходката и прибирането отново в комплекса, решихме да си пуснем по един душ. На пръв поглед банята изглежда дори луксозна, но това е преди да се опиташ да използваш каквото и да било в нея. Мивката беше почти пред разпад, водата течеше със сила колкото тя самата си прецени, с „изкашляне“ на вода постоянно (както става след като водата е била спирана). Ваната, която ни направи с вида си силно впечатление (съдържаше устройства за воден масаж и като цяло беше доста масивна), всъщност се оказа още по-разбрицана. Кранчето за нагласяне на топло/студено беше толкова разклатено, че в продължение на 10 минути си играх да го бутам по 1мм надясно и 1 мм наляво (всяко от които действие докарваше или зверски студена, или вряла вода). В крайна сметка нагласих прилична температура… но не за дълго, защото струята продължи да променя температурата си рязко, без да докосвам по никакъв начин ръчката за регулация. Още по-гадно беше като излязох от банята и усетих колко наистина студена е огромната ни стая… (Благодаря на баба за шушоните, които ми изплете – спасиха ми живота този уикенд). За зла участ, мен ме налегнаха и силни спазми и болки в корема, които за мой ужас буквално ме свалиха на легло до вечерта, надрусана с обезболяващи.

Вечерята, за разлика от закуската, беше разнообразна и вкусна – там нямам забележки. В неделя, пропускайки закуската, още със ставането си събрахме багажа и се натоварихме в колата.

Най-забавното нещо през този уикенд беше ей тая котка, която се опитваше да ни убие с поглед на пицарията, където обядвахме.

Image

Беше приятна и разходката с колата до Дряновския манастир. Времето беше уникално – топло, меко, пътя украсен с най-меките цветове на есента… На “Бряста” може и да не се върнем повече, но в околността – със сигурност 🙂

One year ago today

On this day, exactly one year ago, we got engaged on top of the Eye of London. We will always remember this day when we decided to become a family for real and discover all the wonderful things life has to offer together, always.

It was an amazing day. We arrived in London, the sun was shining and we immediately started exploring. We started at the Queen’s Gallery where we spent about two hours and where I marveled at the art, moving and changing through the centuries. Then we went to the Tower of London – one of the places I’d always wanted to visit, and spent around three hours there, taking pictures, listening to the Yeomen’s stories and just admiring rich history (and me fangirling on Anne Boleyn and silently correcting everything the Yeoman said).

After that we went to the hotel, where I fell asleep almost immediately. It was around 5 pm and about an hour later, K was waking me up – he looked kind of tense but I paid no attention to it. My head hurt and all I wanted was to go back to bed, but hey – we were in London and I was filled with euphoria and admiration. I got dressed and K said to hurry up – he wanted us to go on top of the Eye of London this evening and we had to catch it before it closes.

So we went. Standing under the Eye, we could see how beautiful it was, but when the personnel told us the price per person, I was kind of like “Naah, let’s get out of here, that’s too much.” (Yup, I’m cheap like that). But K was determined we should get tickets and go up. It was weird, because… well he’s afraid of heights 🙂 (sorry, babe!) Nevertheless, I just thought he really wanted to visit one of London’s main attractions.

Aaand we went up. Up, up and up. There were 10-15 people in the cabin altogether. I was circling from one side to the next, admiring the view, taking pictures and just smiling ear to ear, while K was just sitting down on the bench with his hands between his knees, looking nervous. The whole time I just thought he was nervous because of the ever increasing height. (Months later he confessed to me that he did imagine the cabin falling into the river and starting to fill up with water, while we’re trapped inside, not able to get out. Adorable).

When we reached the top, it was amazing. At that point K stood up, took the camera and asked a man to take a picture of us. He did and I thanked him, but then K said “Can you take another one?” The man was like “Sure” and when he lifted the camera, I suddenly realized K was pushing me away (because I was snuggling in him) and falling on one knee.

I froze. I literally stopped breathing for a second and I suddenly was very aware there were all these people staring at us. I was feeling a whole bunch of things at the same time, when he asked me if i wanted to be his wife. His eyes were so big and filled with tears and his voice sounded so nervous. And the moment I said “Yes”, his whole face lit up like a Christmas tree, he put the ring on my finger, stood up and just hugged me. The whole time the man was taking pictures of us and saying “Oh my God, is this really happening?!”, he was almost as excited as we were. Then he turned to everyone in the cabin and said “Hey, this guy just proposed!” and then everyone was clapping, congratulating and cheering us, while the Eye was slowly rotating and our cabin – coming down to the earth again.

Right then, seconds after I said “Yes”,  rain started pouring down out of nowhere – heavy and beautiful, raindrops glistening on the glass of the cabin and we stayed in each others’ arms, watching the river, Tower Bridge and the rain… It was amazing.

It’s a year later now and what a wonderful year it was! I often think of our journey to becoming a family and I ask myself would I change something if I could. But I always tell myself that it is that same journey that brought us to where we are now – and where we are now is happiness, joy and the building of the most awesome life together!

Много набързо за пушенето

Много дискусии, много нещо. Аз като една чат-пат пушачка да си кажа набързо, без да влизам в дискусии (то няма и нужда). The occasional cigarette си я позволявам може би веднъж месечно – даже “позволявам” не е подходящата дума тук, защото никога не съм изпитвала оная нужда да си поставям спирачки пред непреодолимото желание за пушене. Просто то при мен липсва. Мога да се сетя за цигара днес, да си купя кутия, да изпуша една и после два месеца и половина тая кутия да се подмята в чантата ми, докато се овъргаля и овехтее до степен, че когато с мама седнем на кафе и тя попита „Абе да имаш една цигарка?“ мен да ме е срам да я извадя. (Да, с мама някой път си пушим заедно, пием си кафето и клюкарим. Готино е.)
Ta набързо. Няма по-гадно нещо от задимено, опушено заведение, където дори сепаретата са попили тежката, отровна миризма на дима. Миризмата на застоял дим, полепващ по гърлото и косата е едно от най-неприятните неща на света. А когато ходя на салса парти и танцувам на дансинг, обсипан с двойки и хора, градусите са повишени на макс и движенията стават все по-бързи и динамични, най-противното нещо е да се опиташ да си поемеш дъх между две фигури и да усетиш как започваш да се задушаваш. И това е буквално. Прекъсвала съм танц и съм тичала навън, за да си поема въздух, защото при опит да дишам дробовете ми се бяха напълнили със сивия дим, издухан в моя посока. А миналата вечер в MIXTAPE щях да се разплача, защото се оказа, че трима души бяха приели, че вече сигурно е разрешено да се пуши и бяха навирили цигарите на бара в непосредствена близост до дансинга. Не ми се мисли какво ще е, когато не са трима, а трийсет и трима. Което сигурно ще е скоро. (Пак ми се дорева.)
И въобще, безсмислено е. Гадно, гнусно, безсмислено. Нагледах се на текстове, защитаващи пушенето, които са на ниво „аз съм тригодишно дете и искам всичката захар от захарницата защото така.“ Наслушах се на политици, поставящи бизнеса на теглилка от другата страна на здравето. И подпомагайки тежестта му. Писна ми, много ми писна. Не разбирам кой им пречи да пушат ако искат и защо това трябва да се случва в заведения, където се храним, на места, където се танцува и дишаш с пълни гърди… Аз ако искам да пуша, в никакъв случай това, че трябва да изляза от помещението няма да ме спре. И въобще… Днес ми е така. Гадно.