Dad

I’m going through something right now that I really don’t want to be talking about, so I try to distract myself with something positive all the time.
A week after my grandmother passed away, we were in the old house with the intention of going though all the old stuff and saving some books for my parents’ library. We also gathered 3 big bags of books to donate to the library in my hometown (my Mom already did it). When we were in the house we found a lot of old pictures and I thought I’d share one of them here. My Dad is 17-18 years old here.

Image

Dad played in a rock band sometime around 1975-76. He was the drummer of the band, but he could also play guitar and piano (he still can) and sing. I won’t talk about his talents, because for several reasons, he abandoned his dream of being a musician and decided instead to take a more steady job and take care of his family. But I’d like to talk about the fearlessness and fierceness he possesses in this picture. I love the passion on his face, his whole posture, the way he seems so devoted and absorbed in the music, in the moment. Looking at this picture, I can almost hear the song he played with his friends and I can’t help but think… do I still have that? I used to play piano, I loved it, but I hated the long hours of еxhausting practice of the notes, the musical pieces, etc… Lately, though, I have been feeling the old urge to play – just to get my hands on the piano and see what comes out under my fingers. I took out my keyboard, who had been staying peacefully on top of our wardrobe for the last 5 years. And so… I played. And I loved it. (I also realized I’d forgotten everything I’d known and I’m pretty much starting from square one.)
I’m writing all this just to say that people should have dreams… and follow them, one way or another. So what if a dream comes true not exactly the way you have pictured it or it’s not the right time? It’s still your dream and it’s still coming true.
Lately I tend to spend a lot of time being afraid – afraid of the future, of “what if”, of things that have happened to me in the past and I don’t want them ever happening to me again. I’m really tired of being afraid. I’ve always wanted to be more free and abandon my need to plan and control… And lately, I realize that for the first time in my life, I can probably do that. Not plan, not conrol, just… let it be and see what happens. I think the piano helped:) I also think I’m just growing up more fast at this point. Or am I just learning to let it go? Whatever it is, I think I want to hold on to this feeling of freedom and peace for as long as I can – forever, if possible. I love it.

Advertisements

1300 грама

Image

Колко тежи любовта?

А мъката?

Измерва ли се по някакъв начин болката, която вцепенява и отнема дъха и разбива мечтите?

1300 грама, днес, изложба, “Плюс това”, откриване 19 ч. Фотоизложбата ще бъде там до 25 ноември. 

“1300 грама” е фото проект на Веселина Николаева в подкрепа на кампанията “Децата ни не са биологичен отпадък”, организирана от Български хелзинкски комитет и Фондация “Макове за Мери”.
В България всички мъртвородени или починали непосредствено след раждането си бебета на практика стават собственост на болницата, която ги изгаря като “биологичен отпадък”, заедно с други болнични отпадъци. Така родителите не могат да получат урна с прахта на бебето си или гробно място, което да посещават – изключително важен момент от процеса на скърбене.
Портретите на Веселина Николаева са инциирани от вярата и в естественото правото на родителите да се сбогуват с децата си по хуманен и достоен начин.
Веселина Николаева (1976) е фотограф, получила професионалното си образование в Холандия и работи на свободна практика от 2001г. Работите й са включени в самостоятелни и групови изложби, както и международни фестивали. През 2004 издава първата си книга BABA, за която получава наградата Grand Prix на 4ти Международен фестивал по фотография в Лодз (PL), последвани от Descubrimientos Award за най-добър млад фотограф в Мадрид (ES) и наградата Сребърна Камера на Canon през 2005 г. в Амстердам (NL). От тогава Веселина Николаева публикува School no 7 (2007) и Simply a Line (2009), която е номинирана за най-добра книга на Dutch Doc в Холандия през 2010г.”

Нещо за баба

Баба ми, майката на татко, се e омъжила на 16 години. Образованието й е основно, както на повечето момичета, родени на село през 1932 година. Разказвала ми е, че нямало и седмица след сватбата им с дядо, когато него го взели войник. Да не забравяме, че по онова време войниците служели по две години. И така, младата булка останала сама със свекърите, а през една от отпуските на дядо, забременяла с първородното си дете – момиченце, Мария. Така тя станала майка за пръв път на 17 години, а след това я сполетява огромна трагедия – детенцето й умира, току-що навършило годинка. Никой не може да обясни от какво залинява и умира напълно здраво, “изгледано” дете. Не мога и не искам да си представям какво е било за нея да загуби рожбата си ткаа нелепо, но знам, че до последния си ден, тя говореше за това дете, споменаваше годишнината от смъртта му и се просълзяваше. Виждала съм снимки на момиченцето, красиво като капчица, с меки бузки и сини очи.
Тъкмо тогава, когато се случва най-лошото с детето им, се е уволнил дядо ми и двамата заживявели заедно като семейство в семейната къща. Замисляла съм се понякога, че всъщност той не е разбрал какво е изживяла тя – бил е войник по време на бременността й и през краткия живот на дъщеря си не е прекарал с нея много време (не по свой избор). Всичко, и любовта, и грижите и мъката, е паднало на плещите на баба. И тя го е понесла. Нямала е избор.
Следващото им дете, чичо ми, се ражда две години по-късно. Цялата любов и всеотдайност на баба ми тогава паднала върху русокосото и синеоко, така чакано второ дете. В него тя вложила всичко, всичко, което е носила в сърцето си след първата загуба. Четири години след раждането на чичо ми се е родил баща ми. Тъмнокос, тъмноок и много по-различен от другите в семейството си. Различно беше и отношението на родителите му към него. Нещо, което аз винаги съм виждала и усещала първо като дете, а после и след като пораснах. Не казвам, че баба не го е обичала, но знам със сигурност, че любовта й към него беше по-различна. По-умерена и не толкова всеотдайна. Искало ми се е да я разбера и много пъти съм й прощавала в сърцето си за неща, които съм виждала, за начина, по който се е държала с баща ми и пренебрежението й, което той е понасял мъжки и е продължавал да се грижи за нея безрезервно. Мисля, че и той й е простил отдавна. Татко винаги казва, че всеки от нас прави най-доброто, на което е способен. Тя също е правила най-доброто, на което е била способна. Не е виновна, че то се е оказало недостатъчно.
Баба живя просто и кротко, беше особен човек, особеностите й ги виждаха всички. Затова имаше малко приятели и затова повечето хора, дори в собственото й семейство, не я разбираха. Беше леко горделив и леко несправедлив човек. Не беше от най-широкоскроените хора, напротив – беше силно мнителна.
Аз …винаги съм я приемала и обичала такава, каквато е. Никога не съм искала от нея да ми дава повече любов, отколкото ми е давала, но, признавам си, искало ми се е да даде повече на татко. Приемам обаче, че най-вероятно просто не е можела.
Тя понесе много неща. Когато дядо ми падна на легло след инсулт, се грижи за него сама седем години, преди той да си отиде. След това животът не я пощади и преди три години й се наложи да преживее отново смъртта на второто си любимо дете – на чичо ми. Никога няма да забравя онзи момент, никога няма да забравя, когато я видях до ковчега и я чух да казва “От какво е направено това моето сърце, как така не се спука досега, как така не загинах и аз досега, как съм жива, как…” Никога няма да забравя погледа й, синия поглед, който плуваше в океан от болка и мъка. Не знам защо й се случи това, но знам, че го понесе… и че никога не беше същата. В онзи момент тя тръгна към оня свят, тръгна след чичо и извървя пътя докрай, бавно и мъчително… докато сега най-после е при него, при дядо и при Мария.

Вчера ми се обадиха да ми кажат, че баба е починала. Всички знаехме, че моментът наближава, тя беше на легло от близо шест месеца, но въпреки това не бях подготвена за тези думи. Първата ми мисъл беше, че не може да е вярно. Нещо в мен се съпротивляваше бясно (и още се съпротивлява) срещу идеята, че наистина вече никога няма да я видя. Никога вече няма да усетя ръцете й да ме обгръщат, да ми се усмихне, да ме погали по косата. Надявам се, надявам се да е изпитала щастие в този живот. Надявам се всичките й страдания и болки да са отминали завинаги. Радвам се, че ме видя булка, макар и само на снимка. Съжалявам, толкова съжалявам, че не дочака сватбеното видео, което ще получим на 10 ноември. Бях й обещала да го гледа. Тя сякаш не ми повярва, поклати глава и каза, че и братовчедка ми й е обещавала на сватбата си, да й занесе да гледа видео, а после никой нищо не й е занесъл… Обвих ръка около шията й, погледнах я в очите и й казах “Сега аз ти обещавам. Щом аз съм ти обещала, вярвай ми. Ще го гледаш.” Усмихна се…

Обичам те, бабо!

*В по-долния пост е последната ми снимка с баба.