Нещо за баба

Баба ми, майката на татко, се e омъжила на 16 години. Образованието й е основно, както на повечето момичета, родени на село през 1932 година. Разказвала ми е, че нямало и седмица след сватбата им с дядо, когато него го взели войник. Да не забравяме, че по онова време войниците служели по две години. И така, младата булка останала сама със свекърите, а през една от отпуските на дядо, забременяла с първородното си дете – момиченце, Мария. Така тя станала майка за пръв път на 17 години, а след това я сполетява огромна трагедия – детенцето й умира, току-що навършило годинка. Никой не може да обясни от какво залинява и умира напълно здраво, “изгледано” дете. Не мога и не искам да си представям какво е било за нея да загуби рожбата си ткаа нелепо, но знам, че до последния си ден, тя говореше за това дете, споменаваше годишнината от смъртта му и се просълзяваше. Виждала съм снимки на момиченцето, красиво като капчица, с меки бузки и сини очи.
Тъкмо тогава, когато се случва най-лошото с детето им, се е уволнил дядо ми и двамата заживявели заедно като семейство в семейната къща. Замисляла съм се понякога, че всъщност той не е разбрал какво е изживяла тя – бил е войник по време на бременността й и през краткия живот на дъщеря си не е прекарал с нея много време (не по свой избор). Всичко, и любовта, и грижите и мъката, е паднало на плещите на баба. И тя го е понесла. Нямала е избор.
Следващото им дете, чичо ми, се ражда две години по-късно. Цялата любов и всеотдайност на баба ми тогава паднала върху русокосото и синеоко, така чакано второ дете. В него тя вложила всичко, всичко, което е носила в сърцето си след първата загуба. Четири години след раждането на чичо ми се е родил баща ми. Тъмнокос, тъмноок и много по-различен от другите в семейството си. Различно беше и отношението на родителите му към него. Нещо, което аз винаги съм виждала и усещала първо като дете, а после и след като пораснах. Не казвам, че баба не го е обичала, но знам със сигурност, че любовта й към него беше по-различна. По-умерена и не толкова всеотдайна. Искало ми се е да я разбера и много пъти съм й прощавала в сърцето си за неща, които съм виждала, за начина, по който се е държала с баща ми и пренебрежението й, което той е понасял мъжки и е продължавал да се грижи за нея безрезервно. Мисля, че и той й е простил отдавна. Татко винаги казва, че всеки от нас прави най-доброто, на което е способен. Тя също е правила най-доброто, на което е била способна. Не е виновна, че то се е оказало недостатъчно.
Баба живя просто и кротко, беше особен човек, особеностите й ги виждаха всички. Затова имаше малко приятели и затова повечето хора, дори в собственото й семейство, не я разбираха. Беше леко горделив и леко несправедлив човек. Не беше от най-широкоскроените хора, напротив – беше силно мнителна.
Аз …винаги съм я приемала и обичала такава, каквато е. Никога не съм искала от нея да ми дава повече любов, отколкото ми е давала, но, признавам си, искало ми се е да даде повече на татко. Приемам обаче, че най-вероятно просто не е можела.
Тя понесе много неща. Когато дядо ми падна на легло след инсулт, се грижи за него сама седем години, преди той да си отиде. След това животът не я пощади и преди три години й се наложи да преживее отново смъртта на второто си любимо дете – на чичо ми. Никога няма да забравя онзи момент, никога няма да забравя, когато я видях до ковчега и я чух да казва “От какво е направено това моето сърце, как така не се спука досега, как така не загинах и аз досега, как съм жива, как…” Никога няма да забравя погледа й, синия поглед, който плуваше в океан от болка и мъка. Не знам защо й се случи това, но знам, че го понесе… и че никога не беше същата. В онзи момент тя тръгна към оня свят, тръгна след чичо и извървя пътя докрай, бавно и мъчително… докато сега най-после е при него, при дядо и при Мария.

Вчера ми се обадиха да ми кажат, че баба е починала. Всички знаехме, че моментът наближава, тя беше на легло от близо шест месеца, но въпреки това не бях подготвена за тези думи. Първата ми мисъл беше, че не може да е вярно. Нещо в мен се съпротивляваше бясно (и още се съпротивлява) срещу идеята, че наистина вече никога няма да я видя. Никога вече няма да усетя ръцете й да ме обгръщат, да ми се усмихне, да ме погали по косата. Надявам се, надявам се да е изпитала щастие в този живот. Надявам се всичките й страдания и болки да са отминали завинаги. Радвам се, че ме видя булка, макар и само на снимка. Съжалявам, толкова съжалявам, че не дочака сватбеното видео, което ще получим на 10 ноември. Бях й обещала да го гледа. Тя сякаш не ми повярва, поклати глава и каза, че и братовчедка ми й е обещавала на сватбата си, да й занесе да гледа видео, а после никой нищо не й е занесъл… Обвих ръка около шията й, погледнах я в очите и й казах “Сега аз ти обещавам. Щом аз съм ти обещала, вярвай ми. Ще го гледаш.” Усмихна се…

Обичам те, бабо!

*В по-долния пост е последната ми снимка с баба.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s