Хаотичен пост

Добра идея е човек да пише, когато се чувства объркан или на кръстопът, или просто заседнал. Моята професия  обаче е свързана с ежедневно писане и ровене за вдъхновение до най-дълбоките ниши на душата и ума, затова блога често остава пренебрегнат, самотен. И не защото съм изчерпана – съвсем не. Понякога това, което искам да напиша, ми изскача в главата в ужасно неподходящи моменти. В градския транспорт. Вървейки по улицата, джапайки в кишата. Вечер, когато точно съм се стоплила в леглото и не ми се мърда. Когато си играем с котката и е въпрос на живот и смърт тя да улови закачения на връзка стар чорап, който аз управлявам.

И все пак някои неща си остават в ума ми, на преден план и готови да бъдат записани. Ей така, за да не се забравят.

***

Много е странно усещането да се развиваш стремглаво в духовен план, да усещаш как осъзнаването на безсмъртната душа (леле какви изрази съм започнала да използвам) се случва ежедневно и постоянно…и в същото време в реалния живот да не мръднеш и на йота към целите, които си си поставил. Сякаш вървиш на пътека във фитнеса. Можеш да вървиш с големи крачки, можеш да усилиш скоростта, да се затичаш, да напрегнеш мускули, но въпреки всичко да останеш на едно място. Пътеката във фитнеса се движи само фиктивно. По същия начин се движи и животът ми в момента.

Израстването в духовен план обаче ми се отразява добре на … усещанията за света, ако мога да се изразя така. Откривам най-различни знаци, идеи и намеци, навсякъде около себе си, които се опитват да ми кажат нещо. А аз в повечето случаи ги разбирам. И да, наясно съм, че звучи странно, но си е така.

Трудно ми е, всеки ден. Това “стоене” ми е трудно. Нищо не постигам от това, което си бях начертала в главата да постигна до 28-мия си рожден ден. Следващият месец всъщност е 29-тият. It’s a struggle sometimes. K. ме пита за какво си мисля, когато въздишам. Аз му казвам, че трябва да отработя някои собствени неща. Той ме пита може ли да помогне, аз му обяснявам, че е важно да се справя сама с тези уроци. Поне ме разбира. Soulmate.

***

И все пак. Представете си, че искате нещо от дете. И знаете, че целият ви живот ви води към него. Странното е, че го искате от 16-годишна възраст, докато други хора и не помислят за това преди 35. Представете си, че всяка крачка в живота ви, във вашите представи, ви води към този момент. Усилията, които влагате, малките постижения, енергията, компромисите, които правите с какво ли не, понасянето на какви ли не болезнени уроци. Всичко в името на това.

И най-накрая моментът идва. Всичко е подредено, всички са се навили, действаме. Точно в този момент обаче идва онзи изсмиващият се, подиграващият се урок. Урокът на живота ви идва баш в момента, в който си мислите, че най-после имате зелена светлина да получите мечтата с главно М. Получавате крещящ отговор. И той е: “Не.”

Оттам нататък започва кошмара.

Преминавате през какви ли не фази. И то не да ги преминете веднъж и да престанете с тях – не, превъртате ги отново и отново, като часовник, който стига до 12 и започва пак от 1.

Всъщност в този специфичен случай има дванайсет фази на скръбта.

1. Недоверие. (“Да бе, не може да ми се случва точно на мен. Би било прекалено жестоко”)
2. Окриляване (“Аз мога да се справя с това за нула време! Щот съм пич.”)
3. Фантазиране (“Мисля че стана!!! Мда, усещам го!!! Светът е прекрасен.)
4. Депресия (Нищо няма смисъл. Не ми дреме въобще, че живея. То това не е истински живот, не е този, който исках, hence – не се брои.)
5. Завист (Е добре, как на нея й се получи от половин път!?!??! Тя даже не го искаше, човек!)
6. Злоба (“МРАЗЯ ВСИЧКО, ама всичко. Няма нещо, което да не мразя. Май най-много мразя себе си.”)
7. Гняв (“Искам да чупя, да мачкам, да пребия някой/нещо, искам да унищожавам и да се смея, докато света гори!”)
8. Саморазрушение (“Ако не ям 3 дни, изпуша 4 кутии цигари и се опитам да изкача връх дали ще припадна? Я да пробвам.)
9. Изолация (“Не искам да виждам никой, никой не ме интересува. Какво като ме обичате? Изобщо не ми е достатъчно, все ми е тая.”
10. Примирение (“Еми, явно така ще си е. Мисля да се откажа. В крайна сметка не е краят на света.”)
11. Просветление (“Необходима ми е яснота и дълбоко осъзнаване, за да постигна мир със себе си.)
12. Щастие (Днес е хубав ден. Не ми трябва нищо друго освен това, което имам в момента. Обичам всички и всъщност съм безкрайно щастлив човек, обграден с любов”)

A после – отначало.

***

Отделно от всичко, написано по-горе.

Усещам много ясно, че навлизам в нова ера. Имам различни желания, различни мисли, различни стремежи към себеизграждане и т.н. Имам най-различни вдъхновения, искам да съм полезна по милион различни начини. Супер приятно е усещането, че си допринесъл макар и мъничко за някоя кауза, че си подал ръка, много е смиряващо и приятно.

Чакам си пролетта, защото това си е моят сезон. Тогава съм родена, тогава, когато всичко се събужда за живот, всичко се ражда отново. Много е therapeutic и catarctic. Преходите между сезоните въобще са магическо време – необходимо е да се заслушаш и почти винаги чуваш това, което ти се казва  тихо или силно, това, което е невидимо и е наоколо. Изпитвам напоследък силно влечение да съм сред дървета – например в някой парк, не ми е нужна дива гора. Паркът е достатъчен. Силно се зареждам там.

***

Нещо хубаво – хванах си буркана с желания, (много по-пълен, отколкото на снимката) изпразних го и проверих… 4/5 от изсипаните вътре листчета бяха СБЪДНАТИ. Останаха 5-6 броя цветни, сгънати хартийки на дъното му. Много яко усещане. Всичко се сбъдва… in its own time. Трябва да се запомни това.

***

Стига толкова. Скоро пак.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s