Как не го извадихме

Чупи ми се пломба снощи, от нищото. (2016-та, пичове). Отдолу – кариес. Ама голям. И половината зъб го няма. В провинцията съм. Реве ми се. Зъболекарката ми, в чиито ръце съм готова да поверя всяка част от челюстта си, е … Continue reading

29

It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

Хаотичен пост

Добра идея е човек да пише, когато се чувства объркан или на кръстопът, или просто заседнал. Моята професия  обаче е свързана с ежедневно писане и ровене за вдъхновение до най-дълбоките ниши на душата и ума, затова блога често остава пренебрегнат, самотен. И не защото съм изчерпана – съвсем не. Понякога това, което искам да напиша, ми изскача в главата в ужасно неподходящи моменти. В градския транспорт. Вървейки по улицата, джапайки в кишата. Вечер, когато точно съм се стоплила в леглото и не ми се мърда. Когато си играем с котката и е въпрос на живот и смърт тя да улови закачения на връзка стар чорап, който аз управлявам.

И все пак някои неща си остават в ума ми, на преден план и готови да бъдат записани. Ей така, за да не се забравят.

***

Много е странно усещането да се развиваш стремглаво в духовен план, да усещаш как осъзнаването на безсмъртната душа (леле какви изрази съм започнала да използвам) се случва ежедневно и постоянно…и в същото време в реалния живот да не мръднеш и на йота към целите, които си си поставил. Сякаш вървиш на пътека във фитнеса. Можеш да вървиш с големи крачки, можеш да усилиш скоростта, да се затичаш, да напрегнеш мускули, но въпреки всичко да останеш на едно място. Пътеката във фитнеса се движи само фиктивно. По същия начин се движи и животът ми в момента.

Израстването в духовен план обаче ми се отразява добре на … усещанията за света, ако мога да се изразя така. Откривам най-различни знаци, идеи и намеци, навсякъде около себе си, които се опитват да ми кажат нещо. А аз в повечето случаи ги разбирам. И да, наясно съм, че звучи странно, но си е така.

Трудно ми е, всеки ден. Това “стоене” ми е трудно. Нищо не постигам от това, което си бях начертала в главата да постигна до 28-мия си рожден ден. Следващият месец всъщност е 29-тият. It’s a struggle sometimes. K. ме пита за какво си мисля, когато въздишам. Аз му казвам, че трябва да отработя някои собствени неща. Той ме пита може ли да помогне, аз му обяснявам, че е важно да се справя сама с тези уроци. Поне ме разбира. Soulmate.

***

И все пак. Представете си, че искате нещо от дете. И знаете, че целият ви живот ви води към него. Странното е, че го искате от 16-годишна възраст, докато други хора и не помислят за това преди 35. Представете си, че всяка крачка в живота ви, във вашите представи, ви води към този момент. Усилията, които влагате, малките постижения, енергията, компромисите, които правите с какво ли не, понасянето на какви ли не болезнени уроци. Всичко в името на това.

И най-накрая моментът идва. Всичко е подредено, всички са се навили, действаме. Точно в този момент обаче идва онзи изсмиващият се, подиграващият се урок. Урокът на живота ви идва баш в момента, в който си мислите, че най-после имате зелена светлина да получите мечтата с главно М. Получавате крещящ отговор. И той е: “Не.”

Оттам нататък започва кошмара.

Преминавате през какви ли не фази. И то не да ги преминете веднъж и да престанете с тях – не, превъртате ги отново и отново, като часовник, който стига до 12 и започва пак от 1.

Всъщност в този специфичен случай има дванайсет фази на скръбта.

1. Недоверие. (“Да бе, не може да ми се случва точно на мен. Би било прекалено жестоко”)
2. Окриляване (“Аз мога да се справя с това за нула време! Щот съм пич.”)
3. Фантазиране (“Мисля че стана!!! Мда, усещам го!!! Светът е прекрасен.)
4. Депресия (Нищо няма смисъл. Не ми дреме въобще, че живея. То това не е истински живот, не е този, който исках, hence – не се брои.)
5. Завист (Е добре, как на нея й се получи от половин път!?!??! Тя даже не го искаше, човек!)
6. Злоба (“МРАЗЯ ВСИЧКО, ама всичко. Няма нещо, което да не мразя. Май най-много мразя себе си.”)
7. Гняв (“Искам да чупя, да мачкам, да пребия някой/нещо, искам да унищожавам и да се смея, докато света гори!”)
8. Саморазрушение (“Ако не ям 3 дни, изпуша 4 кутии цигари и се опитам да изкача връх дали ще припадна? Я да пробвам.)
9. Изолация (“Не искам да виждам никой, никой не ме интересува. Какво като ме обичате? Изобщо не ми е достатъчно, все ми е тая.”
10. Примирение (“Еми, явно така ще си е. Мисля да се откажа. В крайна сметка не е краят на света.”)
11. Просветление (“Необходима ми е яснота и дълбоко осъзнаване, за да постигна мир със себе си.)
12. Щастие (Днес е хубав ден. Не ми трябва нищо друго освен това, което имам в момента. Обичам всички и всъщност съм безкрайно щастлив човек, обграден с любов”)

A после – отначало.

***

Отделно от всичко, написано по-горе.

Усещам много ясно, че навлизам в нова ера. Имам различни желания, различни мисли, различни стремежи към себеизграждане и т.н. Имам най-различни вдъхновения, искам да съм полезна по милион различни начини. Супер приятно е усещането, че си допринесъл макар и мъничко за някоя кауза, че си подал ръка, много е смиряващо и приятно.

Чакам си пролетта, защото това си е моят сезон. Тогава съм родена, тогава, когато всичко се събужда за живот, всичко се ражда отново. Много е therapeutic и catarctic. Преходите между сезоните въобще са магическо време – необходимо е да се заслушаш и почти винаги чуваш това, което ти се казва  тихо или силно, това, което е невидимо и е наоколо. Изпитвам напоследък силно влечение да съм сред дървета – например в някой парк, не ми е нужна дива гора. Паркът е достатъчен. Силно се зареждам там.

***

Нещо хубаво – хванах си буркана с желания, (много по-пълен, отколкото на снимката) изпразних го и проверих… 4/5 от изсипаните вътре листчета бяха СБЪДНАТИ. Останаха 5-6 броя цветни, сгънати хартийки на дъното му. Много яко усещане. Всичко се сбъдва… in its own time. Трябва да се запомни това.

***

Стига толкова. Скоро пак.

Today is kinda special

Today is a big day for me. Not so much because something has happened per se, but in that I achieved something I have been trying to do for years now unsuccessfully. Funny thing is, now it actually happened without me trying.

Last night, right before sleep, me and K watched “The Fluffy Movie”. If you’re not a fan of Gabriel Iglesias, this simply means you have never watched him on stage. Because it’s not possible to have watched him and not be a fan of his. Anyway, Gabriel Iglesias, also known as Fluffy, is (in my humble opinion) one of the best stand-up comedians ever born. And while I don’t pretend to have watched all stand-up comedians or even all popular stand-up comedians, let me tell you this: I know about funny. I know about laughter, I know what it takes to really make people roar with it, I sense in my gut when something is brilliant comedy that will make you laugh for years ahead every time you think of it.

But here’s something I didn’t know and found out last night. And that is that Fluffy can be mighty inspiring for someone going through a tough time in their life. He can be incredibly wise in what he says and knowlingly or not, he can touch the hidden chords in people, who need to let go of something. Now, Fluffy has helped me before – as simple as making me laugh when I’m feeling depressed, which can be a huge deal. He’s helped me forget my worries and enjoy life. And I love laughing. It’s one of my favorite things to do. So he’s kind of my guru in that way. Most of all, I love Fluffy because he can be insanely funny without actually being insulting or offensive or rude. But I get off track.

So last night I watched “The Fluffy Movie” with K. We were lying in the warm bed, it was late, it was just us, the cat and Fluffy, lighting up my laptop. It was a pretty funny movie – we actually had to pause the film at one point, because we were laughing for 5 minutes straight and couldn’t hear what he was saying after the story about the Indian driver and the cow lying on the road.

At some point the stand-up got more serious and personal. Fluffy has talked about his family before, he joked about them a lot, but he never let it get sad before and this time, he did. He talked about how his Dad came back into his life after 30 years of being absent. He never called, he never wrote, he never seemed to want anything to do with his son. Then suddenly, 30 years later, he was there. Fluffy talked about how angry he felt and how he couldn’t find it in his heart to forgive his Dad. How he build up this huge wall and thought for hours (and even rehearsed) how he’s going to angrily let his father know just how much he has hurt him. He wanted to punish his father, make him feel the pain of being a fail as a parent and express the pent up anger, hiding in himself for 30 years.

He described how they met and how it was supposed to be inside a restaurant or something, but they actually met outside, because they both arrived at the same time. And then Fluffy described the image of his father, who stopped stock-still … and just outstretched his arms with his head hanging low.

Fluffy didn’t know what to do. Whether to hug him or punch him. His girlfriend who was accompanying him, helped him through his anger and he actually hugged his Dad, even though he says it was the emptiest hug ever. Then they went inside and talked, Fluffy got to ask all the questions that pained him all these years and his Dad got to answer them as best as he could. And as the evening progressed, all the anger, the contempt, the anguish… just melted away. Maybe not completely, but suddenly… he forgave him.

He forgave the one person who has hurt him the most in his life, who messed him up in ways that remain hidden for everyone but his closest family. He didn’t feel the need to blame anymore. Because he forgave him.

It was one of the moments in the movie that stuck with me the most, but I didn’t know how much yet.

Because after I fell asleep, I had a dream about the one person that has hurt me the most in my life.

She was a girl who five years ago betrayed me in a way that I had seen only in the movies. She had been my friend for years and she showed me what it’s like to be hurt by someone you had completely trusted. Because of what she did to me, I had been unable to have faith, complete faith, in people closest to me. I put up these walls that no one had the right to pass and I let this utter betrayal define me. I went on the path of revenge, I wanted to hurt her. Not physically. I wanted her to feel just the ounce of the agony she put me through. I thought I’d have some closure after that. But it just messed me up even more.

All these years I had been trying to forgive her , unsuccessfully. She seemed unredeemable. She never apologized, on the contrary – she painted herself the victim in all of it, she even tried to make me feel sorry for her after everything was known and she was caught and I had proof. The words “I’m sorry” never left her mouth. I still think she wasn’t sorry. I had build up so much hate for this person. I knew in my heart she was a sociopath, an egotist and a liar. I knew she wasn’t worth it. But I still couldn’t let it go. The beatrayal, the hurt an anguish. The walls. It was all up there, simmering in me even in my happiest moments. And every time I thought about a probable scenario where I meet her on accident, I imagined me snapping at her, taking her down with words, insulting her, giving her the harsh attitude she deserves. I’ve played different scenarios in my head where I meet her and each of them ended badly. For her.

And then funny thing happened. Last night, after watching The Fluffy Movie, I had a dream about her.

I was in unfamiliar setting, sitting on a couch with a mutual friend of me and her. She walked in, holding some papers she had written poems on. And she sat down – not next to me, but next to our friend. Then she tried to talk to me. And I snapped. I yelled at her, told her to get the hell out, that she was nothing and no one and that I didn’t want to ever breathe the same air as her again, because she was poisonous. I pushed the papers from her hands and they scattered on the floor and I remember looking at them and seeing a line from a poem that said something like:

She is my burning fault and bridge, she is regrets
She is the one I failed to protect

I was filled with rage. She got up and for a second it seemed like she was about to leave. But then she turned and came close at me. And she outstretched her arms… to hug me. Her face was sincere and sad. And I froze.

In the dream, as it would have been in real life, my first instinct was to push her away, but in that very second, something shifted in me. Something lifted from me. I broke in tears. And I just hugged her.

And I forgave her.

Suddenly, in my dream, I felt light as a feather. I felt liberated. Free. It was like a huge weight has lifted from me because of that one hug from the person I had told myself I’m never going to talk to again. The feeling was amazing.

I woke up with this feeling and felt completely, utterly happy. I had forgiven. I had let go. I had no more hate, anguish, fear, vengeance in me. And this dream was the simple thing that had helped me achieve it. Her outstretched arms, extended towards my hate for her, were the redeeming part that was always missing from this situation. It was just a dream, but it was enough. After five years of struggling, it was finally over.

To wake up without a shred of hate in you, not for anyone in this world, is heaven.

I don’t know what I would do if I ever meet this person in this life again, but I know what I will feel for her. Peace, forgiveness and a little, just a little pity.
So this is why today is kinda special. I let go of a grudge I had tried to move on from for five long years. I’m back to my old self that hated no one. And I want to say a very special thanks to Gabriel “Fluffy” Iglesias, whose movie triggered in me the realization that if a son can find it in himself to forgive his father for his total abandonment after 30 years, I can very much forgive a woman, who hurt me, because she didn’t grasp the concepts of friendship and loyalty.

So thank you, Mr. Iglesias. For showing me the way.

Jeremy spoke in class today

Seattle_Music_Project_Nordstrom_Lance_Mercer3_Eddie_Vedder_Pearl_Jam_large

Еди Ведър, stage divivng в публиката, скачайки от греда високо на сцената на концерт на Pearl Jam.

За да слушаш Pearl Jam и най-вече за да ги обичаш, трябва да си с една особена душевност, която не се намира у всеки… Трябва да си от типа хора, които обичат и разбират всички други, а себе си – минимално. Лишени от егоизъм, но супер дълбоко усещащи света наоколо. Чувствени по незабележим, но все пак отчетлив начин. Пламтящи тихо и потайно. Скрити лимонки. Има хора, които усещат музиката на тази група най-вече защото им говори на ниво, на което друга не успява. Тия дни се върнах към тях и някакси исках да го отбележа тук. Явно съм достатъчно стара да кажа, че се “върнах към тях”, слушах Pearl Jam убийствено много и на repeat в периода между 16 и 19 години, после пак на 23-24. Сега съм на 28 и осъзнах, че за пръв път от прекалено дълго време слушам “Evenflow”, “Jeremy”, “Alive”, “State of Love and Trust”, “Black”… Усещането обаче е същото. Много е завладяващ момента, в който един глас и няколко дръпнати акорда карат едни определени, леко позабравени струни в душата да зазвънят, супер леко и супер ясно. Произвежда се едно усещане точно в центъра на гърдите, подобно е на гъделичкането, когато виждаш някой, по който много си падаш. И въобще… Много успокояващо и готино.. като прегръдката на стар приятел. В един момент се усетих, че съм зарязала работата и втренчено гледам unplugged концерта им, попивайки в кожата си всяко движение, отмятане на косата, мимика и поглед от убийственото излъчване на Еди, такова, каквото е било 1992, когато и той като мен е бил на 28, и каквото е дори и днес: същия младежки поглед, същата небрежна сексуалност и същата едновременно невинна и порочна усмивка. Отплеснах се. Музиката на Pearl Jam едно време беше бунт срещу всичко, което ми се случваше в училище, и извън… и начин да избягам и да усетя съпричастност, чрез нея. Осъзнах, че и сега е същото, само нещата, срещу които се бунтувам и от които бягам са различни. Днес съм им благодарна, че ги има и затова… Исках да го кажа.

 

 

Thank you, Eddie.

 

40731928 Pearl-Jam-2010-x-3000-1-2

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.

+++

Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!

+++

Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.

+++

На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!

+++

Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…

+++

Babies all around.

 

 

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!

 

 

Fear, pain… and fun

Image

Do I look okay in this photo? I’m not 🙂 This was taken at the end of our snowboarding trip this weekend, just moments before we descended the slope for the last time, got into the car and went home. On this photo, it takes all my strength to smile. I’m bruised, beat and in so much pain, I have tears in my eyes. This was the time I decided to try descending on an actual ski track. I fell repeatedly on my face, back, tailbone, knees… and tailbone again. Ouch.

Тhe thing with snowboarding is, it sucks in the beginning. It takes a lot of determination and stubbornness to go on learning after you’ve been falling on your ass for hours, you hurt everywhere and you seem to be getting no better at it. It’s a good thing I’ve been stubborn all my life. I kept at it. Again and again. Fall down – get up. Over and over. And finally… you do it right. And the feeling is indescribable. It feels like flying while you’re still on the ground. And that’s it – you’re hooked. You’re in love.
There are two big fears to overcome when it comes to snowboarding. Both are so overwhelming, you sometimes freeze in place and you can’t make yourself go on. The first big fear is that you’re going to trip someone else and hurt them. For me, this was the bigger fear and that’s why, whenever I came close to someone, especially a kid, I fell down on purpose in order to stop more quickly. I got so nervous thinking I could unwillingly hurt someone, I hurt myself (even though I know how to stop when on the snowboard, but I just didn’t trust myself enough).
Second big fear is that you’re gonna fall down and hurt yourself. It’s hard to overcome, but I’m closer now. I fell down so much this past weekend that I think I’m pretty much over it now. (I’ll admit there was a moment when I hurt my tailbone and the pain was so great I cried a little while a little boy watched me with interest).

On the whole way back home I felt my tailbone like a bone that doesn’t belong in my body… I was in pain and verrry tired. But … I also felt satisfaction. I think I love the physical activity in itself, it takes me out of my head and makes me happier after. Also, the mountain was beautiful – sunshine, friends, wonderful snow…

Here are some photos I took when I wasn’t lying on my face on the track.

mountaint

boards

View from the window of the car...

View from our car window…

Our wedding, revisited :)

Ето тук моята мила приятелка Мишел ми даде възможност да разкажа за нашата “различна” сватба 🙂

Докато отговарях на въпросите, се чувствах сякаш отново съм пренесена в този ден. Усетих еуфорията и любовта много ясно. Радвам се, че имах възможността да предам с думи всичко, което ни кара да казваме, че това беше най-хубавият ден в живота ни.

Image

Image

IMG_6581