Убий надеждата

АЛИСА: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
ЛУДИЯ ШАПКАР: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.
АЛИСА: Но нали надеждата умира последна…
ЛУДИЯ ШАПКАР: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони. Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.
АЛИСА: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
ЛУДИЯ ШАПКАР: Няма значение. По отношение на каквото и да било… Към себе си например. Надеждата е следствие от навика — смъртоносна инерция да запазиш старото. Убий надеждата.


It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

Something beautiful for today


Случайното намиране на тази снимка пасна идеално с настроението ми днес… В нея има такава сила, жаркост, страст, безумие, искане… Беше като остатък от съня ми снощи, който ме е намерил днес, за да ме ослепи отново и да поднови отпечатъка си в мен.
Обожавам  усещането на свобода, дързост, любов… Визуализирано до перфектност в този кадър.

Today is kinda special

Today is a big day for me. Not so much because something has happened per se, but in that I achieved something I have been trying to do for years now unsuccessfully. Funny thing is, now it actually happened without me trying.

Last night, right before sleep, me and K watched “The Fluffy Movie”. If you’re not a fan of Gabriel Iglesias, this simply means you have never watched him on stage. Because it’s not possible to have watched him and not be a fan of his. Anyway, Gabriel Iglesias, also known as Fluffy, is (in my humble opinion) one of the best stand-up comedians ever born. And while I don’t pretend to have watched all stand-up comedians or even all popular stand-up comedians, let me tell you this: I know about funny. I know about laughter, I know what it takes to really make people roar with it, I sense in my gut when something is brilliant comedy that will make you laugh for years ahead every time you think of it.

But here’s something I didn’t know and found out last night. And that is that Fluffy can be mighty inspiring for someone going through a tough time in their life. He can be incredibly wise in what he says and knowlingly or not, he can touch the hidden chords in people, who need to let go of something. Now, Fluffy has helped me before – as simple as making me laugh when I’m feeling depressed, which can be a huge deal. He’s helped me forget my worries and enjoy life. And I love laughing. It’s one of my favorite things to do. So he’s kind of my guru in that way. Most of all, I love Fluffy because he can be insanely funny without actually being insulting or offensive or rude. But I get off track.

So last night I watched “The Fluffy Movie” with K. We were lying in the warm bed, it was late, it was just us, the cat and Fluffy, lighting up my laptop. It was a pretty funny movie – we actually had to pause the film at one point, because we were laughing for 5 minutes straight and couldn’t hear what he was saying after the story about the Indian driver and the cow lying on the road.

At some point the stand-up got more serious and personal. Fluffy has talked about his family before, he joked about them a lot, but he never let it get sad before and this time, he did. He talked about how his Dad came back into his life after 30 years of being absent. He never called, he never wrote, he never seemed to want anything to do with his son. Then suddenly, 30 years later, he was there. Fluffy talked about how angry he felt and how he couldn’t find it in his heart to forgive his Dad. How he build up this huge wall and thought for hours (and even rehearsed) how he’s going to angrily let his father know just how much he has hurt him. He wanted to punish his father, make him feel the pain of being a fail as a parent and express the pent up anger, hiding in himself for 30 years.

He described how they met and how it was supposed to be inside a restaurant or something, but they actually met outside, because they both arrived at the same time. And then Fluffy described the image of his father, who stopped stock-still … and just outstretched his arms with his head hanging low.

Fluffy didn’t know what to do. Whether to hug him or punch him. His girlfriend who was accompanying him, helped him through his anger and he actually hugged his Dad, even though he says it was the emptiest hug ever. Then they went inside and talked, Fluffy got to ask all the questions that pained him all these years and his Dad got to answer them as best as he could. And as the evening progressed, all the anger, the contempt, the anguish… just melted away. Maybe not completely, but suddenly… he forgave him.

He forgave the one person who has hurt him the most in his life, who messed him up in ways that remain hidden for everyone but his closest family. He didn’t feel the need to blame anymore. Because he forgave him.

It was one of the moments in the movie that stuck with me the most, but I didn’t know how much yet.

Because after I fell asleep, I had a dream about the one person that has hurt me the most in my life.

She was a girl who five years ago betrayed me in a way that I had seen only in the movies. She had been my friend for years and she showed me what it’s like to be hurt by someone you had completely trusted. Because of what she did to me, I had been unable to have faith, complete faith, in people closest to me. I put up these walls that no one had the right to pass and I let this utter betrayal define me. I went on the path of revenge, I wanted to hurt her. Not physically. I wanted her to feel just the ounce of the agony she put me through. I thought I’d have some closure after that. But it just messed me up even more.

All these years I had been trying to forgive her , unsuccessfully. She seemed unredeemable. She never apologized, on the contrary – she painted herself the victim in all of it, she even tried to make me feel sorry for her after everything was known and she was caught and I had proof. The words “I’m sorry” never left her mouth. I still think she wasn’t sorry. I had build up so much hate for this person. I knew in my heart she was a sociopath, an egotist and a liar. I knew she wasn’t worth it. But I still couldn’t let it go. The beatrayal, the hurt an anguish. The walls. It was all up there, simmering in me even in my happiest moments. And every time I thought about a probable scenario where I meet her on accident, I imagined me snapping at her, taking her down with words, insulting her, giving her the harsh attitude she deserves. I’ve played different scenarios in my head where I meet her and each of them ended badly. For her.

And then funny thing happened. Last night, after watching The Fluffy Movie, I had a dream about her.

I was in unfamiliar setting, sitting on a couch with a mutual friend of me and her. She walked in, holding some papers she had written poems on. And she sat down – not next to me, but next to our friend. Then she tried to talk to me. And I snapped. I yelled at her, told her to get the hell out, that she was nothing and no one and that I didn’t want to ever breathe the same air as her again, because she was poisonous. I pushed the papers from her hands and they scattered on the floor and I remember looking at them and seeing a line from a poem that said something like:

She is my burning fault and bridge, she is regrets
She is the one I failed to protect

I was filled with rage. She got up and for a second it seemed like she was about to leave. But then she turned and came close at me. And she outstretched her arms… to hug me. Her face was sincere and sad. And I froze.

In the dream, as it would have been in real life, my first instinct was to push her away, but in that very second, something shifted in me. Something lifted from me. I broke in tears. And I just hugged her.

And I forgave her.

Suddenly, in my dream, I felt light as a feather. I felt liberated. Free. It was like a huge weight has lifted from me because of that one hug from the person I had told myself I’m never going to talk to again. The feeling was amazing.

I woke up with this feeling and felt completely, utterly happy. I had forgiven. I had let go. I had no more hate, anguish, fear, vengeance in me. And this dream was the simple thing that had helped me achieve it. Her outstretched arms, extended towards my hate for her, were the redeeming part that was always missing from this situation. It was just a dream, but it was enough. After five years of struggling, it was finally over.

To wake up without a shred of hate in you, not for anyone in this world, is heaven.

I don’t know what I would do if I ever meet this person in this life again, but I know what I will feel for her. Peace, forgiveness and a little, just a little pity.
So this is why today is kinda special. I let go of a grudge I had tried to move on from for five long years. I’m back to my old self that hated no one. And I want to say a very special thanks to Gabriel “Fluffy” Iglesias, whose movie triggered in me the realization that if a son can find it in himself to forgive his father for his total abandonment after 30 years, I can very much forgive a woman, who hurt me, because she didn’t grasp the concepts of friendship and loyalty.

So thank you, Mr. Iglesias. For showing me the way.

(Perfect) Quote of the day

I don’t fit in. But…that’s a big part of what makes you an artist. It’s a blessing but, it’s also a curse – ‘cause that is what we do: we feel, very deeply, all of the time. But, instead of sneaking out, or acting up, the best way for people like us deal with all them feelings, is to write them down.

(“Nashville”, Clare Bowen as Scarlett O’Connor)

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.


Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!


Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.


На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!


Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…


Babies all around.



To a special girl

Пиша този пост за Мерием, която щеше тази година да стане на две.

Мери не трябваше да се ражда април, това беше много рано за нея. И все пак, тя е родена само 4 дни преди моят рожден ден. Историята й знам, защото съм фенка на майка й отдавна, по съвсем други пътища и за други неща.. и я обичам 🙂 Случилото се с Мери ми повлия, всъщност…бих казала, че, подобно на историята на Лулу и Лео, ме промени много.

Ще разкажа една история, която за мен има връзка с Мери и с това, което остава, след загубата на дете. Не съм сигурна дали трябва да я разказвам, но така го чувствам, so here it goes…

Всички от семейството страна на баща ми вече са на оня свят. Брат му почина преди 3 години, дядо – преди близо 10, а баба, майката на татко – преди 6 месеца. Това, което малко хора знаят е, че баба е имала три деца и първото й дете, момиченце, е починало малко, преди да навърши една годинка.

Момиченцето се е казвало Мария. На годишнината от смъртта й (сега, срам ме е, че не помня точно кога е, но мисля, че е май) баба ми винаги раздаваше за душата й (такава практика има по нашия край). Раздаването за душата на покойник включва общо казано, подаряването на храна и напитки на някого за “Бог да прости”. Човекът трябва да поеме каквото му подават и да се прекръсти. Приема се, че по този начин, наречената за покойника храна отива при него. Нещо такова. Да не се отплесвам.

Всяка година раздаваше баба за дъщеря си и всеки път плачеше. Всяка година, всеки път, и не само на датата. Това детенце го е родила, когато е била на 17 години и го е загубила след 11 месеца. Баба ми почина на 80 години. В продължение на 63 години, очите й са се изпълвали с прясна мъка по това дете. Не сякаш загубата е станала преди повече от половин век, а сякаш е станала вчера. Името й, Мария, много се споменаваше в дома им. Аз знаех, че това дете е моя леля, която за съжаление си е отишла още като дете, зная името й откакто се помня. Просто баба я споменаваше при всеки удобен случай и всеки път очите й се наливаха с тази прясна мъка. Винаги сме знаели, че баба ми е родила две момчета и едно момиче.

По интересното е друго. След като баба почина я погребаха до дядо. На третия месец от смъртта й, ходихме да “прелеем” гроба с вода, да оставим цветя, да постоим там. Бяхме 5-6 души. Когато стана време да си тръгваме, всички се запътихме към изхода на гробището, но татко изостана. Аз се обърнах да го питам идва ли, и той кимна и каза: “Да, само да ида да прелея и сестрата.”
И се запъти към едно малко гробче, почти скрито под две надвиснали дървета.

Баща ми е роден шест години след смъртта на сестра си. Никога не я е познавал. Беше близък с брат си (чичо ми) и винаги като говореше за него казваше “брата”. Може би разбирате колко мило и трогателно ми стана, като чух да говори за сестра си със същото интимно и близко обръщение – “сестрата”. Сякаш е някой, който винаги е познавал. А може би е така? Имаме ли представа всъщност откъде идваме и доколко сме свързани един с друг с молекули и душа? Може би всички се познаваме още отпреди да се явим на тази земя.

Но важното в историята и това, което исках да кажа, е… Дори децата, които са си отишли от семейството си прекалено рано, все пак остават част от него. Баща ми винаги е знаел и чувствал, че има сестра и не е приемал себе си като човек само с брат, а като човек с брат и сестра.  Тази сестра е съществувала и никой не се прави, че не се е случвала, въпреки тежката трагедия на загубата й. По същия начин (убедена съм) и двете сестри на Мери ще знаят, че имат още една сестра, винаги.Това аз наричам смелост, любов и емпатия.

В България е едва ли не табу да се говори за загуби, приема се за нещо толкова мрачно и немислимо за обсъждане, че хората започват да шшт-кат, да махат с ръка, да викат “айде, стига”. Да, обаче е важно да се говори. Когато хората имат нужда, трябва да могат да кажат колко им е мъчно, колко е несправедливо или просто да споменат детето си ей така, за да усетят вкуса на името му върху езика си. Те трябва да бъдат просто изслушвани с емпатия, без съдене.

Каузата на Яна, майката на Мери днес е това. И това. В памет на Мери, нека помислим повече за това.


10 признания на една пристрастена „салсера“

1. На парти не обичам да каня мъже и ако поканя някой, това означава, че наистина, наистина, наистина искам да танцувам в този момент… и точно с него. Може да се приеме като голям комплимент 🙂

2. Има песни, на които трябва да танцувам и ако няма с кого в този момент, буквално се разтрепервам.

3. Завиждам на онези, които имат възможността да танцуват с човека, в когото са влюбени. Никога не ми се е случвало.

4. Когато танцувам бачата, затварям очи.

5. Когато танцувам бачата мразя да ми говорят на ухото. Пич, разбирам идеята, но не е сега моментът. Въпреки, че сме прегърнати толкова плътно.

6. Когато танцувам салса предпочитам да е кубинска.

7. Танцувала съм с много партньори, но само двама дотук след песента ме оставят с омекнали капачки на краката. Честно, нямам нищо романтично към тях, просто начинът им на танцуване ме кара да мисля за тъмна нощ, плаж на Карибите и много запалени свещи наоколо…

8. На салса парти съм друг човек, защото там е друг свят.

9. Не мога да танцувам с токчета/обувки за салса. Танцувам с кецове.

10. Въпреки премрежения поглед, очите впити в очите на този, с когото танцувам и движенията от типа „искам те тук и сега“ аз не съм влюбена в този, с когото танцувам бачата. Просто съм влюбена в бачатата.


Quote of the day

“Мисля, че едно от най-лошите неща е човек да чака да стане готов за нещо. Вече имам чувството, че всъщност никой, никога не е готов за нищо. Понятието “готов” не съществува. Съществува само “сега”. И по-добре да направите това, което искате, сега. Казвам го толкова убедено, сякаш съм готов да скоча с бънджи утре – но не е така. Не съм много по рисковете. Но наистина смятам, че в живота “сега” е най-добрият момент за всичко.”