Живей в настоящия момент? Ама той е гаден!

Или как разбрах какво имаха предвид дзен философите и спрях да ги мразя.

Кой беше ти, който ми каза пръв да заживея тук и сега, за да бъда щастлива, не помня, ама искам да ти кажа ясно и отчетливо точно три думи: това не работи!

ТОВА

НЕ

РАБОТИ

Дзен философията на „настоящия момент“ ми беше позната и отпреди. Бегло. Започнаха да ме заливат с нея сериозно едва, когато за пръв път в живота си изпаднах в депресия през 2013 година. Аз съм си приказлива по натура и никога не се затварям достатъчно в себе си – дори, когато ме тресе апатия. И депресията ми е такава, странна като мен – първо, функционирам 95% от времето като напълно нормален човек и второ, непрекъснато споделям в големи подробности защо точно съм тъжна – резултат от силната ми осъзнатост на чувствата, която имам от дете. Една от суперсилите ми е да закова с абсолютна точност какво точно изпитвам и защо. Не го умея това да съм депресирана мълчаливо (макар че пробвах, признавам си). Все отнякъде извира – или в писане, или в много говорене, в чатене по интернет или драскане на безсмислени съобщения от нищото на приятели. И взех, че споделих. Че съм зле, че съм тъжна, че не вървя наникъде и че

ТУК

Е

ГАДНО!

Тогава се започна.

Хората, които съветваха без да разбират

Великия съвет, от който щях да чувам най-различни вариации в къс и дълъг вариант през следващите три години, цъфна почти на мига. Закърмени с думите на Екхарт Толе (е тоя ако го видя някъде, че му цапардосам един по чутурата!), невероятно мъдрите крилати фрази се редуваха да долитат с шибаните си крила при мен и да повтарят едно и също по сто различни начина. Така де, може и да не схвана. Ето с какво се лекувала депресията и тревожността:  трябвало да си тук. Не вчера, не утре, а днес. И щяло да ти е добре! Защото, видиш ли, цялото напрежение и тъга, цялата мъка и негодувание, която тровела дните, идвала от неживеенето в това велико Сега.

А така.

Аз пък ще ви кажа, че точно Сега не ме кефи. Ама толкова не ме кефи, че предпочитам триста милиона пъти повече да мисля и за вчера, и за утре, и за на баба ми младостта, когато са се надцаквали коя да си избродира повече покривки и ще изплете повече терлици за зестрата. Защото животът в настоящето, мили хора, води към радост и щастие САМО ако си харесвате живота в момента. Ако имате това, което си искате и ако искате това, което имате. Нека да попитам аз директно: ако аз не харесвам точно настоящия момент и точно настоящия момент ме прави тъжна и объркана, с какво точно ще ми помогне да застана баш в него, да се застопоря и да повтарям упорито „Аз ще съм тук и сега, ама тук и сега ще съм си, да, няма да мисля нито за утре, нито за вчера, аз искам  в настоящето да съм“?

Трънци.

Няма шанс да се почувствам по-добре, ако изгубя представа за утре и просто си седя днес. Единствения шанс да усетя проблясък в дългия тунел е да вярвам, че утре ще дойде и може би ще му се види края на

ТОВА

ГАДНО

СЕГА!

А когато Утре дойде, превърне се в Сега и вече е преобразено в щастие и постигнатост, тогава вече мога и да се съглася да си стоя уютно в него.

Каква беше същността…

Приятелите ми схващат бързо – и дори и тези най-запалени по дзен философията за настоящия момент се научиха да разпознават злобния поглед, който им хвърлях безмълвно всеки път, когато се опитваха да ме подбутнат да си седя в Сега-то. И да си млъкват.

Разбрах съвсем сама  кога работи Сега-то чак, когато схванах какво искат да кажат. Схванах Същността. И се вбесих мега. Защото можеха да го обяснят толкова по-добре! Защото самите те не го разбираха. Защото бяха наизустили книги. Или просто повтаряха като папагали.

Ето с какво ви съветвам да замените съвета „Живей в настоящия момент“.

ФОКУСИРАЙ СЕ ВЪРХУ малките НЕЩА.

Ето къде се губи нишката. Ако постоянно натъртваш на хората да живеят в настоящето, те ще хвърлят едно око на това настояще, ще видят, че нямат човека, за който копнеят, работата, за която мечтаят и признанието и любовта, които са им нужни; ще ви напсуват наум (бъдете сигурни), ще кимнат и ще отминат нататък в мечти за по-добри дни. По-добри дни ОТВЪД днес. Защото това крепи човека, когато не му е добре. Отричането на Утре е много вредно нещо и само защото някой, някъде, някога е казал, че депресията и безпокойството на човек идва главно от мисленето за отминали грешки или бъдещи проблеми, не го прави пълноправна истина. Утре трябва да го има, така както трябва да го има и Вчера – така, както трябва да има сутрин, обед и вечер, пролет, лято и зима. А да кажеш на някой просто да живее в настоящия момент без да му обясниш какво имаш предвид или още по-зле – без самия ти да го разбираш – е супер безотговорно.

А нишката лежи в малките неща.

joey-and-bing

Enter a caption

Джоуи: Та, какво правим сега?
Чандлър: Пилеем си живота!
Джоуи: Имах предвид за обяд…

Малките неща, които имаме. Приятел, който е до нас в момента, храна, която можем да си купим, небе, което имаме очи да погледаме. Толкова огромни са исканията ни, толкова гигантски мечтите, че забравяме да погледнем какво има наоколо. А там е простичкото и истинското. Това, което е Сега, истинското Сега. Майсторлъка е да не залитнеш в нямането, докато се мота наоколо, а да закачиш само имането. Защото

ТИ

ИМАШ

МНОГО!

Това е урока – да схванеш защо дзен поученията не работят, защо истината е вътре. Затова, когато не искате да сте тук – не бъдете. Не бъдете в емоцията и в нямането, не се закотвяйте насила в днешния ден, без да мислите за идващото по-добро.

Вижте с кой ще обядвате днес, погледнете в очите му и се усмихнете.
Малките неща.
Работи.

Advertisements

Как не го извадихме

Чупи ми се пломба снощи, от нищото. (2016-та, пичове). Отдолу – кариес. Ама голям. И половината зъб го няма. В провинцията съм. Реве ми се. Зъболекарката ми, в чиито ръце съм готова да поверя всяка част от челюстта си, е … Continue reading

Хаотичен пост

Добра идея е човек да пише, когато се чувства объркан или на кръстопът, или просто заседнал. Моята професия  обаче е свързана с ежедневно писане и ровене за вдъхновение до най-дълбоките ниши на душата и ума, затова блога често остава пренебрегнат, самотен. И не защото съм изчерпана – съвсем не. Понякога това, което искам да напиша, ми изскача в главата в ужасно неподходящи моменти. В градския транспорт. Вървейки по улицата, джапайки в кишата. Вечер, когато точно съм се стоплила в леглото и не ми се мърда. Когато си играем с котката и е въпрос на живот и смърт тя да улови закачения на връзка стар чорап, който аз управлявам.

И все пак някои неща си остават в ума ми, на преден план и готови да бъдат записани. Ей така, за да не се забравят.

***

Много е странно усещането да се развиваш стремглаво в духовен план, да усещаш как осъзнаването на безсмъртната душа (леле какви изрази съм започнала да използвам) се случва ежедневно и постоянно…и в същото време в реалния живот да не мръднеш и на йота към целите, които си си поставил. Сякаш вървиш на пътека във фитнеса. Можеш да вървиш с големи крачки, можеш да усилиш скоростта, да се затичаш, да напрегнеш мускули, но въпреки всичко да останеш на едно място. Пътеката във фитнеса се движи само фиктивно. По същия начин се движи и животът ми в момента.

Израстването в духовен план обаче ми се отразява добре на … усещанията за света, ако мога да се изразя така. Откривам най-различни знаци, идеи и намеци, навсякъде около себе си, които се опитват да ми кажат нещо. А аз в повечето случаи ги разбирам. И да, наясно съм, че звучи странно, но си е така.

Трудно ми е, всеки ден. Това “стоене” ми е трудно. Нищо не постигам от това, което си бях начертала в главата да постигна до 28-мия си рожден ден. Следващият месец всъщност е 29-тият. It’s a struggle sometimes. K. ме пита за какво си мисля, когато въздишам. Аз му казвам, че трябва да отработя някои собствени неща. Той ме пита може ли да помогне, аз му обяснявам, че е важно да се справя сама с тези уроци. Поне ме разбира. Soulmate.

***

И все пак. Представете си, че искате нещо от дете. И знаете, че целият ви живот ви води към него. Странното е, че го искате от 16-годишна възраст, докато други хора и не помислят за това преди 35. Представете си, че всяка крачка в живота ви, във вашите представи, ви води към този момент. Усилията, които влагате, малките постижения, енергията, компромисите, които правите с какво ли не, понасянето на какви ли не болезнени уроци. Всичко в името на това.

И най-накрая моментът идва. Всичко е подредено, всички са се навили, действаме. Точно в този момент обаче идва онзи изсмиващият се, подиграващият се урок. Урокът на живота ви идва баш в момента, в който си мислите, че най-после имате зелена светлина да получите мечтата с главно М. Получавате крещящ отговор. И той е: “Не.”

Оттам нататък започва кошмара.

Преминавате през какви ли не фази. И то не да ги преминете веднъж и да престанете с тях – не, превъртате ги отново и отново, като часовник, който стига до 12 и започва пак от 1.

Всъщност в този специфичен случай има дванайсет фази на скръбта.

1. Недоверие. (“Да бе, не може да ми се случва точно на мен. Би било прекалено жестоко”)
2. Окриляване (“Аз мога да се справя с това за нула време! Щот съм пич.”)
3. Фантазиране (“Мисля че стана!!! Мда, усещам го!!! Светът е прекрасен.)
4. Депресия (Нищо няма смисъл. Не ми дреме въобще, че живея. То това не е истински живот, не е този, който исках, hence – не се брои.)
5. Завист (Е добре, как на нея й се получи от половин път!?!??! Тя даже не го искаше, човек!)
6. Злоба (“МРАЗЯ ВСИЧКО, ама всичко. Няма нещо, което да не мразя. Май най-много мразя себе си.”)
7. Гняв (“Искам да чупя, да мачкам, да пребия някой/нещо, искам да унищожавам и да се смея, докато света гори!”)
8. Саморазрушение (“Ако не ям 3 дни, изпуша 4 кутии цигари и се опитам да изкача връх дали ще припадна? Я да пробвам.)
9. Изолация (“Не искам да виждам никой, никой не ме интересува. Какво като ме обичате? Изобщо не ми е достатъчно, все ми е тая.”
10. Примирение (“Еми, явно така ще си е. Мисля да се откажа. В крайна сметка не е краят на света.”)
11. Просветление (“Необходима ми е яснота и дълбоко осъзнаване, за да постигна мир със себе си.)
12. Щастие (Днес е хубав ден. Не ми трябва нищо друго освен това, което имам в момента. Обичам всички и всъщност съм безкрайно щастлив човек, обграден с любов”)

A после – отначало.

***

Отделно от всичко, написано по-горе.

Усещам много ясно, че навлизам в нова ера. Имам различни желания, различни мисли, различни стремежи към себеизграждане и т.н. Имам най-различни вдъхновения, искам да съм полезна по милион различни начини. Супер приятно е усещането, че си допринесъл макар и мъничко за някоя кауза, че си подал ръка, много е смиряващо и приятно.

Чакам си пролетта, защото това си е моят сезон. Тогава съм родена, тогава, когато всичко се събужда за живот, всичко се ражда отново. Много е therapeutic и catarctic. Преходите между сезоните въобще са магическо време – необходимо е да се заслушаш и почти винаги чуваш това, което ти се казва  тихо или силно, това, което е невидимо и е наоколо. Изпитвам напоследък силно влечение да съм сред дървета – например в някой парк, не ми е нужна дива гора. Паркът е достатъчен. Силно се зареждам там.

***

Нещо хубаво – хванах си буркана с желания, (много по-пълен, отколкото на снимката) изпразних го и проверих… 4/5 от изсипаните вътре листчета бяха СБЪДНАТИ. Останаха 5-6 броя цветни, сгънати хартийки на дъното му. Много яко усещане. Всичко се сбъдва… in its own time. Трябва да се запомни това.

***

Стига толкова. Скоро пак.

и с к а м

искам
да се срина
да крещя и плача, с цяло гърло
да легна на земята и да ритам като дете
да се изпотя от ридания
да размажа всички възможни гримове
И НИКОЙ ДА НЕ МИ КАЗВА, ЧЕ „НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВАМ ТАКА“

Hello, autumn

Featured image

I don’t stop here much often anymore. Not because I have nothing to say, I do, but because when I’m in a darker place than usual, I tend to close off to people and that goes for the few readers of this blog, too.

I work, a lot. I meet with people I love, I talk to some of them honestly about how I feel, I let them love on me and tell me it’s going to work out very soon. I listen to songs by Elvis Costello and Matthew Perryman Jones and Jack Johnson, over and over again. I work on a book translation, which is really exciting for me, because it will be printed for real and my name will stand alongside that of the author. In the evenings, me and K snuggle under one blanket, keeping our feet warm together, rubbing noses, laughing about stupid things, teasing the cat, loving on the cat, loving on each other, watching marathons of tv shows and sleeping semi-peacefully in our little bubble we call home. I play my guitar on the weekends mostly. Freya makes us laugh every day and we learn every day that the little gray kitty we took in last year was meant to come to us, specifically to us, to make us better people. It may be funny, but our cat teaches us a lot every day. Patience, mostly. Love. Gentleness. Sense of humour. Goofiness. More love.

I’m trying to disappear since the weather changed. Not in a bad way, just a little, to make myself smaller, stop feeling so much and at the same time, feel everything more closely. It’s autumn now, everything falling asleep and coming alive in a different way. Weather is colder, we wear warm clothes, hats, scarfs and we hug more now. Transitions between seasons always make me a little melancholic, but also make me hopeful that the next one is bringing me closer to my biggest dream…

I very much want my life too to be about the little and beautiful things, about little feet on my hand, pink and blue and white and green shoes and hats, dropped toys everywhere and masterpieces of scribbles on my fridge. But at this point, all I have is the hope that someday, it will be. I have almost nothing left but this hope and I’m not letting go of it.

Will write again soon, I promise… ❤

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.

+++

Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!

+++

Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.

+++

На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!

+++

Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…

+++

Babies all around.

 

 

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!

 

 

Meet Freya :)

Freya_1She likes to cuddle,  play and eat.

Фрея стана част от нашето домочадие снощи. Донесохме я вкъщи в кашонче, в колата беше тотално паникьосана, но не спря да мърка по целия път. Това космато бебе обожава хората, още като посегнеш с ръка към нея и тракторчето е пуснато. “Меси” с лапички постоянно и се гушка. Аз снощи работих докъм 2 часа извънредно, а те с К. се гушкаха на дивана и дремеха. Още е леко предпазлива към новия си дом, но отиде до тоалетна където си трябва, не е правила бели, играе си само с играчките си и много обича да яде 😀 Момичето, което я беше прибрало, ни предупреди да внимаваме да не я прехраним, защото понякога малките котенца не усещали кога да спрат и искали още и още храна. Засега нещата вървят добре, но още не са минали 24 часа от пристигането й, та все още сме с едно наум към ситуацията. И двамата обаче сме твърдо на мнение, че Фрея е прекрасна!

Нещо за баба

Баба ми, майката на татко, се e омъжила на 16 години. Образованието й е основно, както на повечето момичета, родени на село през 1932 година. Разказвала ми е, че нямало и седмица след сватбата им с дядо, когато него го взели войник. Да не забравяме, че по онова време войниците служели по две години. И така, младата булка останала сама със свекърите, а през една от отпуските на дядо, забременяла с първородното си дете – момиченце, Мария. Така тя станала майка за пръв път на 17 години, а след това я сполетява огромна трагедия – детенцето й умира, току-що навършило годинка. Никой не може да обясни от какво залинява и умира напълно здраво, “изгледано” дете. Не мога и не искам да си представям какво е било за нея да загуби рожбата си ткаа нелепо, но знам, че до последния си ден, тя говореше за това дете, споменаваше годишнината от смъртта му и се просълзяваше. Виждала съм снимки на момиченцето, красиво като капчица, с меки бузки и сини очи.
Тъкмо тогава, когато се случва най-лошото с детето им, се е уволнил дядо ми и двамата заживявели заедно като семейство в семейната къща. Замисляла съм се понякога, че всъщност той не е разбрал какво е изживяла тя – бил е войник по време на бременността й и през краткия живот на дъщеря си не е прекарал с нея много време (не по свой избор). Всичко, и любовта, и грижите и мъката, е паднало на плещите на баба. И тя го е понесла. Нямала е избор.
Следващото им дете, чичо ми, се ражда две години по-късно. Цялата любов и всеотдайност на баба ми тогава паднала върху русокосото и синеоко, така чакано второ дете. В него тя вложила всичко, всичко, което е носила в сърцето си след първата загуба. Четири години след раждането на чичо ми се е родил баща ми. Тъмнокос, тъмноок и много по-различен от другите в семейството си. Различно беше и отношението на родителите му към него. Нещо, което аз винаги съм виждала и усещала първо като дете, а после и след като пораснах. Не казвам, че баба не го е обичала, но знам със сигурност, че любовта й към него беше по-различна. По-умерена и не толкова всеотдайна. Искало ми се е да я разбера и много пъти съм й прощавала в сърцето си за неща, които съм виждала, за начина, по който се е държала с баща ми и пренебрежението й, което той е понасял мъжки и е продължавал да се грижи за нея безрезервно. Мисля, че и той й е простил отдавна. Татко винаги казва, че всеки от нас прави най-доброто, на което е способен. Тя също е правила най-доброто, на което е била способна. Не е виновна, че то се е оказало недостатъчно.
Баба живя просто и кротко, беше особен човек, особеностите й ги виждаха всички. Затова имаше малко приятели и затова повечето хора, дори в собственото й семейство, не я разбираха. Беше леко горделив и леко несправедлив човек. Не беше от най-широкоскроените хора, напротив – беше силно мнителна.
Аз …винаги съм я приемала и обичала такава, каквато е. Никога не съм искала от нея да ми дава повече любов, отколкото ми е давала, но, признавам си, искало ми се е да даде повече на татко. Приемам обаче, че най-вероятно просто не е можела.
Тя понесе много неща. Когато дядо ми падна на легло след инсулт, се грижи за него сама седем години, преди той да си отиде. След това животът не я пощади и преди три години й се наложи да преживее отново смъртта на второто си любимо дете – на чичо ми. Никога няма да забравя онзи момент, никога няма да забравя, когато я видях до ковчега и я чух да казва “От какво е направено това моето сърце, как така не се спука досега, как така не загинах и аз досега, как съм жива, как…” Никога няма да забравя погледа й, синия поглед, който плуваше в океан от болка и мъка. Не знам защо й се случи това, но знам, че го понесе… и че никога не беше същата. В онзи момент тя тръгна към оня свят, тръгна след чичо и извървя пътя докрай, бавно и мъчително… докато сега най-после е при него, при дядо и при Мария.

Вчера ми се обадиха да ми кажат, че баба е починала. Всички знаехме, че моментът наближава, тя беше на легло от близо шест месеца, но въпреки това не бях подготвена за тези думи. Първата ми мисъл беше, че не може да е вярно. Нещо в мен се съпротивляваше бясно (и още се съпротивлява) срещу идеята, че наистина вече никога няма да я видя. Никога вече няма да усетя ръцете й да ме обгръщат, да ми се усмихне, да ме погали по косата. Надявам се, надявам се да е изпитала щастие в този живот. Надявам се всичките й страдания и болки да са отминали завинаги. Радвам се, че ме видя булка, макар и само на снимка. Съжалявам, толкова съжалявам, че не дочака сватбеното видео, което ще получим на 10 ноември. Бях й обещала да го гледа. Тя сякаш не ми повярва, поклати глава и каза, че и братовчедка ми й е обещавала на сватбата си, да й занесе да гледа видео, а после никой нищо не й е занесъл… Обвих ръка около шията й, погледнах я в очите и й казах “Сега аз ти обещавам. Щом аз съм ти обещала, вярвай ми. Ще го гледаш.” Усмихна се…

Обичам те, бабо!

*В по-долния пост е последната ми снимка с баба.