Убий надеждата

АЛИСА: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
ЛУДИЯ ШАПКАР: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.
АЛИСА: Но нали надеждата умира последна…
ЛУДИЯ ШАПКАР: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони. Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.
АЛИСА: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
ЛУДИЯ ШАПКАР: Няма значение. По отношение на каквото и да било… Към себе си например. Надеждата е следствие от навика — смъртоносна инерция да запазиш старото. Убий надеждата.


It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

Today is kinda special

Today is a big day for me. Not so much because something has happened per se, but in that I achieved something I have been trying to do for years now unsuccessfully. Funny thing is, now it actually happened without me trying.

Last night, right before sleep, me and K watched “The Fluffy Movie”. If you’re not a fan of Gabriel Iglesias, this simply means you have never watched him on stage. Because it’s not possible to have watched him and not be a fan of his. Anyway, Gabriel Iglesias, also known as Fluffy, is (in my humble opinion) one of the best stand-up comedians ever born. And while I don’t pretend to have watched all stand-up comedians or even all popular stand-up comedians, let me tell you this: I know about funny. I know about laughter, I know what it takes to really make people roar with it, I sense in my gut when something is brilliant comedy that will make you laugh for years ahead every time you think of it.

But here’s something I didn’t know and found out last night. And that is that Fluffy can be mighty inspiring for someone going through a tough time in their life. He can be incredibly wise in what he says and knowlingly or not, he can touch the hidden chords in people, who need to let go of something. Now, Fluffy has helped me before – as simple as making me laugh when I’m feeling depressed, which can be a huge deal. He’s helped me forget my worries and enjoy life. And I love laughing. It’s one of my favorite things to do. So he’s kind of my guru in that way. Most of all, I love Fluffy because he can be insanely funny without actually being insulting or offensive or rude. But I get off track.

So last night I watched “The Fluffy Movie” with K. We were lying in the warm bed, it was late, it was just us, the cat and Fluffy, lighting up my laptop. It was a pretty funny movie – we actually had to pause the film at one point, because we were laughing for 5 minutes straight and couldn’t hear what he was saying after the story about the Indian driver and the cow lying on the road.

At some point the stand-up got more serious and personal. Fluffy has talked about his family before, he joked about them a lot, but he never let it get sad before and this time, he did. He talked about how his Dad came back into his life after 30 years of being absent. He never called, he never wrote, he never seemed to want anything to do with his son. Then suddenly, 30 years later, he was there. Fluffy talked about how angry he felt and how he couldn’t find it in his heart to forgive his Dad. How he build up this huge wall and thought for hours (and even rehearsed) how he’s going to angrily let his father know just how much he has hurt him. He wanted to punish his father, make him feel the pain of being a fail as a parent and express the pent up anger, hiding in himself for 30 years.

He described how they met and how it was supposed to be inside a restaurant or something, but they actually met outside, because they both arrived at the same time. And then Fluffy described the image of his father, who stopped stock-still … and just outstretched his arms with his head hanging low.

Fluffy didn’t know what to do. Whether to hug him or punch him. His girlfriend who was accompanying him, helped him through his anger and he actually hugged his Dad, even though he says it was the emptiest hug ever. Then they went inside and talked, Fluffy got to ask all the questions that pained him all these years and his Dad got to answer them as best as he could. And as the evening progressed, all the anger, the contempt, the anguish… just melted away. Maybe not completely, but suddenly… he forgave him.

He forgave the one person who has hurt him the most in his life, who messed him up in ways that remain hidden for everyone but his closest family. He didn’t feel the need to blame anymore. Because he forgave him.

It was one of the moments in the movie that stuck with me the most, but I didn’t know how much yet.

Because after I fell asleep, I had a dream about the one person that has hurt me the most in my life.

She was a girl who five years ago betrayed me in a way that I had seen only in the movies. She had been my friend for years and she showed me what it’s like to be hurt by someone you had completely trusted. Because of what she did to me, I had been unable to have faith, complete faith, in people closest to me. I put up these walls that no one had the right to pass and I let this utter betrayal define me. I went on the path of revenge, I wanted to hurt her. Not physically. I wanted her to feel just the ounce of the agony she put me through. I thought I’d have some closure after that. But it just messed me up even more.

All these years I had been trying to forgive her , unsuccessfully. She seemed unredeemable. She never apologized, on the contrary – she painted herself the victim in all of it, she even tried to make me feel sorry for her after everything was known and she was caught and I had proof. The words “I’m sorry” never left her mouth. I still think she wasn’t sorry. I had build up so much hate for this person. I knew in my heart she was a sociopath, an egotist and a liar. I knew she wasn’t worth it. But I still couldn’t let it go. The beatrayal, the hurt an anguish. The walls. It was all up there, simmering in me even in my happiest moments. And every time I thought about a probable scenario where I meet her on accident, I imagined me snapping at her, taking her down with words, insulting her, giving her the harsh attitude she deserves. I’ve played different scenarios in my head where I meet her and each of them ended badly. For her.

And then funny thing happened. Last night, after watching The Fluffy Movie, I had a dream about her.

I was in unfamiliar setting, sitting on a couch with a mutual friend of me and her. She walked in, holding some papers she had written poems on. And she sat down – not next to me, but next to our friend. Then she tried to talk to me. And I snapped. I yelled at her, told her to get the hell out, that she was nothing and no one and that I didn’t want to ever breathe the same air as her again, because she was poisonous. I pushed the papers from her hands and they scattered on the floor and I remember looking at them and seeing a line from a poem that said something like:

She is my burning fault and bridge, she is regrets
She is the one I failed to protect

I was filled with rage. She got up and for a second it seemed like she was about to leave. But then she turned and came close at me. And she outstretched her arms… to hug me. Her face was sincere and sad. And I froze.

In the dream, as it would have been in real life, my first instinct was to push her away, but in that very second, something shifted in me. Something lifted from me. I broke in tears. And I just hugged her.

And I forgave her.

Suddenly, in my dream, I felt light as a feather. I felt liberated. Free. It was like a huge weight has lifted from me because of that one hug from the person I had told myself I’m never going to talk to again. The feeling was amazing.

I woke up with this feeling and felt completely, utterly happy. I had forgiven. I had let go. I had no more hate, anguish, fear, vengeance in me. And this dream was the simple thing that had helped me achieve it. Her outstretched arms, extended towards my hate for her, were the redeeming part that was always missing from this situation. It was just a dream, but it was enough. After five years of struggling, it was finally over.

To wake up without a shred of hate in you, not for anyone in this world, is heaven.

I don’t know what I would do if I ever meet this person in this life again, but I know what I will feel for her. Peace, forgiveness and a little, just a little pity.
So this is why today is kinda special. I let go of a grudge I had tried to move on from for five long years. I’m back to my old self that hated no one. And I want to say a very special thanks to Gabriel “Fluffy” Iglesias, whose movie triggered in me the realization that if a son can find it in himself to forgive his father for his total abandonment after 30 years, I can very much forgive a woman, who hurt me, because she didn’t grasp the concepts of friendship and loyalty.

So thank you, Mr. Iglesias. For showing me the way.

3 неща, които да не казвате на жена, която няма деца


Пиша този пост, за да информирам всички заинтересовани какво да НЕ казват на своите приятелки, колежки и познати, които нямат деца, но според вас т р я б в а да имат.

Същите неща не бива да казвате и на жени, за които подозирате, че се опитват да имат деца (примерно току-що омъжени, омъжени от 1-2-3 години и т.н.)

1. Айде, чакаме те, ти си на ред!

Обикновено се подмята, когато наоколо се появи друга бременна, в обкръжението се роди бебе или просто се спомене за деца в разговор. Първото нещо, което държа да ви кажа е: не сте вие тези, които чакате. Не сте вие тези, които имате право да “чакате”. Изключително нетактично е да казвате на някой „айде“ да има дете, защото вие чакате. Ако го казвате просто ей така, лаф да става, трябва да се засрамите от себе си, защото раждането на дете е много важно и значимо събитие в живота на всеки и има хора, които мечтаят за това откакто самите те са били деца. Ако го казвате с идеята, че наистина ще подтикнете приятелката/познатата си да забременее, то ще ви попитам: наистина ли живеете с мисълта, че човекът отсреща само чака вашето подканяне и веднага ще си направи дете? Ако е така, веднага престанете. А това „чий ред е“ е абсолютно чешене на езика без особен смисъл. В раждането, както и в смъртта, няма ред. Има някой, който определя кога да се раждаме и умираме.. и това не сте вие.

2. Какво чакате още!?

Този въпрос най-често се задава от по-близки (или мислещи се за по-близки) до все още нахално не-бременната жена, като обхваща нея и нейният партньор/съпруг. Задава се с леко възмутен, уж-шеговит тон, достатъчно често, за да бъде дразнещо.

Първо, ако те наистина „чакат“ нещо, преди да започнат да създават детето си, това си е абсолютно тяхна работа, в която вие нямате никакво право на намеса.

Второ, ако попаднете на хора, които имат репродуктивен проблем , или пък са медицински здрави, но бебето им така и не ги „избира“, това е най-нараняващият въпрос, който бихте могли да им отправите. Ако жената срещу вас чака детето си вече твърде дълго, то тя не го е оповестила на всеослушание, защото е твъде лично (и болезнено), за да се споделя с широката публика. Вие може би бъркате в рана с нехайното подканване, което така самодоволно смятате, че сте д л ъ ж н и да отправите към нея.

3. Да няма нещо…?

Почти винаги този въпрос се задава с характерно намигване и жест с ръка или кимване с глава към коремната област на жената; може да се предизвика от обличането на по-широки дрехи или похапването на по-обилен обяд, приключил с малко по-надуто коремче; може да се предизвика и от рязка промяна в настроението на жената,например тя е необичайно весела или необичайно плачлива.

Нека ви кажа нещо, което е много важно да разберете: никой няма право да пита жена дали е бременна, освен ако не е гинекологът й и тя в момента ражда!!!

Няма оправдаваща причина за този нахален, натрапчив въпрос. Ако подозирате, че ваша приятелка/позната е бременна, оставете я сама да сподели това с вас. Това е нейно човешко право и новина, която е изключително лична за нея – когато й се случи, тя е човекът, решаващ кога и с кого да го сподели. Повтарям, попаднете ли на момиче, което неуспешно се опитва да забременее, това може да я извади напълно от релси – това, да й се налага да отговори, че „Не, нищо няма.“ е може би най-неприятното и искрено нараняващо нещо за нея. Възможно е и да си помисли, че е напълняла и да й стане кофти, а ако наистина е напълняла и си го знае – тройно по-кофти.

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.


Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!


Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.


На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!


Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…


Babies all around.



28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”


27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!




I’m going through something right now that I really don’t want to be talking about, so I try to distract myself with something positive all the time.
A week after my grandmother passed away, we were in the old house with the intention of going though all the old stuff and saving some books for my parents’ library. We also gathered 3 big bags of books to donate to the library in my hometown (my Mom already did it). When we were in the house we found a lot of old pictures and I thought I’d share one of them here. My Dad is 17-18 years old here.


Dad played in a rock band sometime around 1975-76. He was the drummer of the band, but he could also play guitar and piano (he still can) and sing. I won’t talk about his talents, because for several reasons, he abandoned his dream of being a musician and decided instead to take a more steady job and take care of his family. But I’d like to talk about the fearlessness and fierceness he possesses in this picture. I love the passion on his face, his whole posture, the way he seems so devoted and absorbed in the music, in the moment. Looking at this picture, I can almost hear the song he played with his friends and I can’t help but think… do I still have that? I used to play piano, I loved it, but I hated the long hours of еxhausting practice of the notes, the musical pieces, etc… Lately, though, I have been feeling the old urge to play – just to get my hands on the piano and see what comes out under my fingers. I took out my keyboard, who had been staying peacefully on top of our wardrobe for the last 5 years. And so… I played. And I loved it. (I also realized I’d forgotten everything I’d known and I’m pretty much starting from square one.)
I’m writing all this just to say that people should have dreams… and follow them, one way or another. So what if a dream comes true not exactly the way you have pictured it or it’s not the right time? It’s still your dream and it’s still coming true.
Lately I tend to spend a lot of time being afraid – afraid of the future, of “what if”, of things that have happened to me in the past and I don’t want them ever happening to me again. I’m really tired of being afraid. I’ve always wanted to be more free and abandon my need to plan and control… And lately, I realize that for the first time in my life, I can probably do that. Not plan, not conrol, just… let it be and see what happens. I think the piano helped:) I also think I’m just growing up more fast at this point. Or am I just learning to let it go? Whatever it is, I think I want to hold on to this feeling of freedom and peace for as long as I can – forever, if possible. I love it.

Нещо за баба

Баба ми, майката на татко, се e омъжила на 16 години. Образованието й е основно, както на повечето момичета, родени на село през 1932 година. Разказвала ми е, че нямало и седмица след сватбата им с дядо, когато него го взели войник. Да не забравяме, че по онова време войниците служели по две години. И така, младата булка останала сама със свекърите, а през една от отпуските на дядо, забременяла с първородното си дете – момиченце, Мария. Така тя станала майка за пръв път на 17 години, а след това я сполетява огромна трагедия – детенцето й умира, току-що навършило годинка. Никой не може да обясни от какво залинява и умира напълно здраво, “изгледано” дете. Не мога и не искам да си представям какво е било за нея да загуби рожбата си ткаа нелепо, но знам, че до последния си ден, тя говореше за това дете, споменаваше годишнината от смъртта му и се просълзяваше. Виждала съм снимки на момиченцето, красиво като капчица, с меки бузки и сини очи.
Тъкмо тогава, когато се случва най-лошото с детето им, се е уволнил дядо ми и двамата заживявели заедно като семейство в семейната къща. Замисляла съм се понякога, че всъщност той не е разбрал какво е изживяла тя – бил е войник по време на бременността й и през краткия живот на дъщеря си не е прекарал с нея много време (не по свой избор). Всичко, и любовта, и грижите и мъката, е паднало на плещите на баба. И тя го е понесла. Нямала е избор.
Следващото им дете, чичо ми, се ражда две години по-късно. Цялата любов и всеотдайност на баба ми тогава паднала върху русокосото и синеоко, така чакано второ дете. В него тя вложила всичко, всичко, което е носила в сърцето си след първата загуба. Четири години след раждането на чичо ми се е родил баща ми. Тъмнокос, тъмноок и много по-различен от другите в семейството си. Различно беше и отношението на родителите му към него. Нещо, което аз винаги съм виждала и усещала първо като дете, а после и след като пораснах. Не казвам, че баба не го е обичала, но знам със сигурност, че любовта й към него беше по-различна. По-умерена и не толкова всеотдайна. Искало ми се е да я разбера и много пъти съм й прощавала в сърцето си за неща, които съм виждала, за начина, по който се е държала с баща ми и пренебрежението й, което той е понасял мъжки и е продължавал да се грижи за нея безрезервно. Мисля, че и той й е простил отдавна. Татко винаги казва, че всеки от нас прави най-доброто, на което е способен. Тя също е правила най-доброто, на което е била способна. Не е виновна, че то се е оказало недостатъчно.
Баба живя просто и кротко, беше особен човек, особеностите й ги виждаха всички. Затова имаше малко приятели и затова повечето хора, дори в собственото й семейство, не я разбираха. Беше леко горделив и леко несправедлив човек. Не беше от най-широкоскроените хора, напротив – беше силно мнителна.
Аз …винаги съм я приемала и обичала такава, каквато е. Никога не съм искала от нея да ми дава повече любов, отколкото ми е давала, но, признавам си, искало ми се е да даде повече на татко. Приемам обаче, че най-вероятно просто не е можела.
Тя понесе много неща. Когато дядо ми падна на легло след инсулт, се грижи за него сама седем години, преди той да си отиде. След това животът не я пощади и преди три години й се наложи да преживее отново смъртта на второто си любимо дете – на чичо ми. Никога няма да забравя онзи момент, никога няма да забравя, когато я видях до ковчега и я чух да казва “От какво е направено това моето сърце, как така не се спука досега, как така не загинах и аз досега, как съм жива, как…” Никога няма да забравя погледа й, синия поглед, който плуваше в океан от болка и мъка. Не знам защо й се случи това, но знам, че го понесе… и че никога не беше същата. В онзи момент тя тръгна към оня свят, тръгна след чичо и извървя пътя докрай, бавно и мъчително… докато сега най-после е при него, при дядо и при Мария.

Вчера ми се обадиха да ми кажат, че баба е починала. Всички знаехме, че моментът наближава, тя беше на легло от близо шест месеца, но въпреки това не бях подготвена за тези думи. Първата ми мисъл беше, че не може да е вярно. Нещо в мен се съпротивляваше бясно (и още се съпротивлява) срещу идеята, че наистина вече никога няма да я видя. Никога вече няма да усетя ръцете й да ме обгръщат, да ми се усмихне, да ме погали по косата. Надявам се, надявам се да е изпитала щастие в този живот. Надявам се всичките й страдания и болки да са отминали завинаги. Радвам се, че ме видя булка, макар и само на снимка. Съжалявам, толкова съжалявам, че не дочака сватбеното видео, което ще получим на 10 ноември. Бях й обещала да го гледа. Тя сякаш не ми повярва, поклати глава и каза, че и братовчедка ми й е обещавала на сватбата си, да й занесе да гледа видео, а после никой нищо не й е занесъл… Обвих ръка около шията й, погледнах я в очите и й казах “Сега аз ти обещавам. Щом аз съм ти обещала, вярвай ми. Ще го гледаш.” Усмихна се…

Обичам те, бабо!

*В по-долния пост е последната ми снимка с баба.

Saying Goodbye

People do not die for us immediately, but remain bathed in a sort of aura of life which bears no relation to true immortality but through which they continue to occupy our thoughts in the same way as when they were alive.  It is as though they were traveling abroad. 

~Marcel Proust

Шофирайте, момичета!


Някога бях добър шофьор. Не просто що-годе добър, а наистина добър – можех да карам „като мъж“, казвал ми го е мъж и до ден днешен го считам за един от най-големите комплименти, които са ми правили. Взех книжка 2008 година и в продължение на 2 години, без да имам собствена кола, не спрях да карам. Карах колите на нашите, на приятели, на който ми даде. Така карах супер разнообразни коли – от чисто новото автоматик волво на един приятел, до разбития, ръждясал форд на друг приятел (кормилото на последния нямаше хидравлика и за да завия включвах докрай всичките си пилешки мускули). Излизах извънградско, карах в София, карах в малки и големи, познати и непознати градове. После си взехме нашата Sara (да, колата ни си има име) и започнах смело да си карам и нея. И станах добър шофьор. Изпитвах удоволствие от шофирането. Можех да изляза без да ми пука и в най-голямото задръстване и да се придвижвам сант по сант, приклещена като сандвич между джип Range Rover и автобус 313. Не ми дремеше – можех. Сраствах се с кормилото, с педалите, със скоростния лост. Можех да паркирам перфектно на „софийски гараж“, с едно движение, почти без маневри; можех да паркирам назад, напред, можех да навирам колата в каквато тясна улица си  пожелая, без да попреча на никого и после да я извадя отново без да преча на никого. Карах приятели напред назад, като такси – беше достатъчно само да помолят. Не се притеснявах дали е извън града или в непознат квартал.  Изпреварвах смело, но педантично – без грешки – можех да преценям идеално разстоянието от насрещно идващите коли и да се прибера спокойно, отново без да притесня никого. А на нерваците, които все намираха за какво да бибиткат и ръмжат с гуми, се усмихвах. Знаех, че по никакъв начин не им преча, а просто го правят лаф да става. Изобщо – в шофирането бях в елемента си, харесваше ми и се чувствах уверена. Толкова уверена, колкото сега се чувствам неуверена.

Преди около 2 години, незнайно защо, намалих шофирането. Стана постепенно, уж  се стараехме К. да кара по-често, защото беше позабравил, преди да вземем колата (той за разлика от мен има скрупули да кара чужди коли) и в един момент се усетих, че не съм карала от месеци, а после – от години. Беше ми удобно да се возя, да се отпусна и да не следя какво се случва в три огледала и право напред. Беше ми лежерно да ме карат нанякъде, докато аз си мечтая, слушайки някоя любима песен, отнесена само както аз мога. Няма лошо, ще кажете.

Е да, но има.

Преди два дни ми се наложи да изкарам колата сама и да отида да взема К. от работа, за да се придвижим после бързо до едно друго място, където имахме среща. Работното място на К. е на около 900 метра от вкъщи. Въпреки това, в първия момент като ме помоли да ида да го взема, се притесних леко – последното ми каране беше сравнително отдавна, а ставаше дума за пиковия час, когато всички си тръгват от работа – 18.30. Нямах много време за размисъл – трябваше да тръгна до 5 минути. И аз тръгнах.

По пътя към колата се успокоявах, че наистина работата му е супер близо – само минавам 2 улички в квартала, после 2 светофара, завивам надясно, пак надясно и съм там! Разбира се, стигайки пред сградата, възнамерявах да спра и да пусна аварийки, докато го чакам, защото и през ум не ми минаваше, че мога да намеря място за паркиране на толкова натоварено място. Опитах се да не обръщам внимание на треперенето „под лъжичката“, което усещах и което ми подсказваше, че може пък и да не мога да ида до там без произшествия. Качих се в колата и се стегнах. Казах си, че най-трудното ще е да мина двете споменати улички до първия светофар – те са еднолентови заради паркираните коли, вървят хора по платното (защото тротоар няма) и колите се налага да се изчакват, стига се и до доста изнервени ситуации. След като стигна светофара, вече лесно. Поех си дълбоко дъх и тръгнах.

Както предполагах, докато изляза от двете квартални улички, се наложи на три пъти да изчакам едни батковци, които въпреки, че тяхната лента е заетата и те трябва да чакат мен, ми се наложиха, тъй като просто бяха по-големи като размер и… мъже. Наложи се на 2 пъти и да дам назад, да вляза леко в един паркинг за да ги пусна въобще – стресово, както си и знаех. Поздравих се мислено, когато излязох на булеварда и застанах на първия светофар. Реших, че вече няма страшно – ей го, още един светофар, завивам надясно и мога гордо да предам управлението на К. И се отпуснах. Ей тук ми беше грешката.

На втория светофар завих надясно, според указанията, после обаче вместо да завия в първата пресечка, както ми беше казал той (и която приличаше повече на локално платно, отколкото на улица), аз завих във втората. Нищо, викам си, те все пак са успоредни, а от тати знам, че са по-важни посоките и че повечето улици, ако следваш правилната посока, все завършват на едно и също място. И смело дадох газ надясно във втората уличка, която, разбира се, беше еднолентова и с мнооого наредени паркирали коли отдясно.

Да, обаче се оказа, че срещу мен се изпречва мацка. Мацка с джип. OF COURSE. И спря и ме гледа подканващо, демек – „махни се“. Аз пък я изгледах опулено, демек: „ъм, къде да ида???“ Зад мен, OF COURSE, се бяха наредили 2 други завиващи надясно коли, OF COURSE.
Започнах отчаяно да ръкомахам на тоя зад мен и да му давам знаци, че ще давам назад, да се дръпне. Включих на задна и като се обърнах назад, потеглих леко. Първият 1 метър мина супер… докато не хвърлих поглед напред и не видях, че предницата на Sara е на около половин мм от една от паркираните отдясно коли. Буквално бях на косъм да го остържа.
Това пък как стана?!
Включих си на първа и тръгнах пак напред, към мацката с джипа, която явно се озадачи и ми каза нещо. Де да можех да я чуя. Сигурно ме посъветва да взема да се скрия, а ако можеше пък тя да ме чуе, щях да й отговоря, че именно това е най-горещото ми желание в настоящия момент.
После пак тръгнах назад. Слава Богу, не на половин мм от колите. И бааавно, бааавно, докато вадех колата от улицата, осъзнах, че зад мен също така бааавно, бааавно дават назад цели три коли, които смело са се наредили зад мен,  без да знаят, че в улицата има мацка с джип и че на мен ми липсва дотолкова координация, че съм способна да причиня ПТП включващо спряла кола, на заден ход и с 4 км/ч. Е, разбраха го доста рЕзко.

След като успях да се дръпна, мацката с джипа излезе, а аз отново влязох (супер предпазливо тоя път) в уличката, като буквално усещах по пламтящите си бузи погледите на всички наоколо и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Карах бавно, страхливо, което още повече изнерви хората зад мен, и когато свих на едно подходящо място и си пуснах аварийките, ме подминаха със свистящи гуми, които все едно отекнаха в главата ми и аз избухнах в плач.

900 метра, човек! Трябваше да измина някакви 900 метра без ситуации.

Набирах К. по телефона и сълзите ми капеха и все си представях, че край мен минавах някакви хора и ме сочат с пръст. Нямаше никой, но аз си ридаех кротко заради загубената ми способност да карам „като мъж“, за страхът, който вече изпитвам всеки път изкарвайки колата, а за загубеното самочувствие на пътя – най-много от всичко.
К. се появи и след кратък разпит се оказа, че освен всичко друго, съм забравила и документите за колата вкъщи. Epic.

Момичета, не спирайте да шофирате! Карайте внимателно, но със самочувствие, карайте непрекъснато, без да се отказвате в името на удобство или притеснение, защото загубеното умение да се шофира е много горчиво, а срамът – много неприятен. Карайте, докато се усъвършенствате и да вярвате в себе си, докато можете спокойно и без страх да излезете от всяка ситуация. Карането на кола от жена е ключово и важно нещо, доказващо, че не е истина, че жените не могат да карат, но е истина, че мъжете постоянно ни убеждават в това… и че много от нас вече дълбоко го вярват. Борете се срещу собствената си типично женска притеснителност и шофирайте, шофирайте, шофирайте!