Живей в настоящия момент? Ама той е гаден!

Или как разбрах какво имаха предвид дзен философите и спрях да ги мразя.

Кой беше ти, който ми каза пръв да заживея тук и сега, за да бъда щастлива, не помня, ама искам да ти кажа ясно и отчетливо точно три думи: това не работи!

ТОВА

НЕ

РАБОТИ

Дзен философията на „настоящия момент“ ми беше позната и отпреди. Бегло. Започнаха да ме заливат с нея сериозно едва, когато за пръв път в живота си изпаднах в депресия през 2013 година. Аз съм си приказлива по натура и никога не се затварям достатъчно в себе си – дори, когато ме тресе апатия. И депресията ми е такава, странна като мен – първо, функционирам 95% от времето като напълно нормален човек и второ, непрекъснато споделям в големи подробности защо точно съм тъжна – резултат от силната ми осъзнатост на чувствата, която имам от дете. Една от суперсилите ми е да закова с абсолютна точност какво точно изпитвам и защо. Не го умея това да съм депресирана мълчаливо (макар че пробвах, признавам си). Все отнякъде извира – или в писане, или в много говорене, в чатене по интернет или драскане на безсмислени съобщения от нищото на приятели. И взех, че споделих. Че съм зле, че съм тъжна, че не вървя наникъде и че

ТУК

Е

ГАДНО!

Тогава се започна.

Хората, които съветваха без да разбират

Великия съвет, от който щях да чувам най-различни вариации в къс и дълъг вариант през следващите три години, цъфна почти на мига. Закърмени с думите на Екхарт Толе (е тоя ако го видя някъде, че му цапардосам един по чутурата!), невероятно мъдрите крилати фрази се редуваха да долитат с шибаните си крила при мен и да повтарят едно и също по сто различни начина. Така де, може и да не схвана. Ето с какво се лекувала депресията и тревожността:  трябвало да си тук. Не вчера, не утре, а днес. И щяло да ти е добре! Защото, видиш ли, цялото напрежение и тъга, цялата мъка и негодувание, която тровела дните, идвала от неживеенето в това велико Сега.

А така.

Аз пък ще ви кажа, че точно Сега не ме кефи. Ама толкова не ме кефи, че предпочитам триста милиона пъти повече да мисля и за вчера, и за утре, и за на баба ми младостта, когато са се надцаквали коя да си избродира повече покривки и ще изплете повече терлици за зестрата. Защото животът в настоящето, мили хора, води към радост и щастие САМО ако си харесвате живота в момента. Ако имате това, което си искате и ако искате това, което имате. Нека да попитам аз директно: ако аз не харесвам точно настоящия момент и точно настоящия момент ме прави тъжна и объркана, с какво точно ще ми помогне да застана баш в него, да се застопоря и да повтарям упорито „Аз ще съм тук и сега, ама тук и сега ще съм си, да, няма да мисля нито за утре, нито за вчера, аз искам  в настоящето да съм“?

Трънци.

Няма шанс да се почувствам по-добре, ако изгубя представа за утре и просто си седя днес. Единствения шанс да усетя проблясък в дългия тунел е да вярвам, че утре ще дойде и може би ще му се види края на

ТОВА

ГАДНО

СЕГА!

А когато Утре дойде, превърне се в Сега и вече е преобразено в щастие и постигнатост, тогава вече мога и да се съглася да си стоя уютно в него.

Каква беше същността…

Приятелите ми схващат бързо – и дори и тези най-запалени по дзен философията за настоящия момент се научиха да разпознават злобния поглед, който им хвърлях безмълвно всеки път, когато се опитваха да ме подбутнат да си седя в Сега-то. И да си млъкват.

Разбрах съвсем сама  кога работи Сега-то чак, когато схванах какво искат да кажат. Схванах Същността. И се вбесих мега. Защото можеха да го обяснят толкова по-добре! Защото самите те не го разбираха. Защото бяха наизустили книги. Или просто повтаряха като папагали.

Ето с какво ви съветвам да замените съвета „Живей в настоящия момент“.

ФОКУСИРАЙ СЕ ВЪРХУ малките НЕЩА.

Ето къде се губи нишката. Ако постоянно натъртваш на хората да живеят в настоящето, те ще хвърлят едно око на това настояще, ще видят, че нямат човека, за който копнеят, работата, за която мечтаят и признанието и любовта, които са им нужни; ще ви напсуват наум (бъдете сигурни), ще кимнат и ще отминат нататък в мечти за по-добри дни. По-добри дни ОТВЪД днес. Защото това крепи човека, когато не му е добре. Отричането на Утре е много вредно нещо и само защото някой, някъде, някога е казал, че депресията и безпокойството на човек идва главно от мисленето за отминали грешки или бъдещи проблеми, не го прави пълноправна истина. Утре трябва да го има, така както трябва да го има и Вчера – така, както трябва да има сутрин, обед и вечер, пролет, лято и зима. А да кажеш на някой просто да живее в настоящия момент без да му обясниш какво имаш предвид или още по-зле – без самия ти да го разбираш – е супер безотговорно.

А нишката лежи в малките неща.

joey-and-bing

Enter a caption

Джоуи: Та, какво правим сега?
Чандлър: Пилеем си живота!
Джоуи: Имах предвид за обяд…

Малките неща, които имаме. Приятел, който е до нас в момента, храна, която можем да си купим, небе, което имаме очи да погледаме. Толкова огромни са исканията ни, толкова гигантски мечтите, че забравяме да погледнем какво има наоколо. А там е простичкото и истинското. Това, което е Сега, истинското Сега. Майсторлъка е да не залитнеш в нямането, докато се мота наоколо, а да закачиш само имането. Защото

ТИ

ИМАШ

МНОГО!

Това е урока – да схванеш защо дзен поученията не работят, защо истината е вътре. Затова, когато не искате да сте тук – не бъдете. Не бъдете в емоцията и в нямането, не се закотвяйте насила в днешния ден, без да мислите за идващото по-добро.

Вижте с кой ще обядвате днес, погледнете в очите му и се усмихнете.
Малките неща.
Работи.

29

It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

3 неща, които да не казвате на жена, която няма деца

DSC2nWI

Пиша този пост, за да информирам всички заинтересовани какво да НЕ казват на своите приятелки, колежки и познати, които нямат деца, но според вас т р я б в а да имат.

Същите неща не бива да казвате и на жени, за които подозирате, че се опитват да имат деца (примерно току-що омъжени, омъжени от 1-2-3 години и т.н.)

1. Айде, чакаме те, ти си на ред!

Обикновено се подмята, когато наоколо се появи друга бременна, в обкръжението се роди бебе или просто се спомене за деца в разговор. Първото нещо, което държа да ви кажа е: не сте вие тези, които чакате. Не сте вие тези, които имате право да “чакате”. Изключително нетактично е да казвате на някой „айде“ да има дете, защото вие чакате. Ако го казвате просто ей така, лаф да става, трябва да се засрамите от себе си, защото раждането на дете е много важно и значимо събитие в живота на всеки и има хора, които мечтаят за това откакто самите те са били деца. Ако го казвате с идеята, че наистина ще подтикнете приятелката/познатата си да забременее, то ще ви попитам: наистина ли живеете с мисълта, че човекът отсреща само чака вашето подканяне и веднага ще си направи дете? Ако е така, веднага престанете. А това „чий ред е“ е абсолютно чешене на езика без особен смисъл. В раждането, както и в смъртта, няма ред. Има някой, който определя кога да се раждаме и умираме.. и това не сте вие.

2. Какво чакате още!?

Този въпрос най-често се задава от по-близки (или мислещи се за по-близки) до все още нахално не-бременната жена, като обхваща нея и нейният партньор/съпруг. Задава се с леко възмутен, уж-шеговит тон, достатъчно често, за да бъде дразнещо.

Първо, ако те наистина „чакат“ нещо, преди да започнат да създават детето си, това си е абсолютно тяхна работа, в която вие нямате никакво право на намеса.

Второ, ако попаднете на хора, които имат репродуктивен проблем , или пък са медицински здрави, но бебето им така и не ги „избира“, това е най-нараняващият въпрос, който бихте могли да им отправите. Ако жената срещу вас чака детето си вече твърде дълго, то тя не го е оповестила на всеослушание, защото е твъде лично (и болезнено), за да се споделя с широката публика. Вие може би бъркате в рана с нехайното подканване, което така самодоволно смятате, че сте д л ъ ж н и да отправите към нея.

3. Да няма нещо…?

Почти винаги този въпрос се задава с характерно намигване и жест с ръка или кимване с глава към коремната област на жената; може да се предизвика от обличането на по-широки дрехи или похапването на по-обилен обяд, приключил с малко по-надуто коремче; може да се предизвика и от рязка промяна в настроението на жената,например тя е необичайно весела или необичайно плачлива.

Нека ви кажа нещо, което е много важно да разберете: никой няма право да пита жена дали е бременна, освен ако не е гинекологът й и тя в момента ражда!!!

Няма оправдаваща причина за този нахален, натрапчив въпрос. Ако подозирате, че ваша приятелка/позната е бременна, оставете я сама да сподели това с вас. Това е нейно човешко право и новина, която е изключително лична за нея – когато й се случи, тя е човекът, решаващ кога и с кого да го сподели. Повтарям, попаднете ли на момиче, което неуспешно се опитва да забременее, това може да я извади напълно от релси – това, да й се налага да отговори, че „Не, нищо няма.“ е може би най-неприятното и искрено нараняващо нещо за нея. Възможно е и да си помисли, че е напълняла и да й стане кофти, а ако наистина е напълняла и си го знае – тройно по-кофти.

Jeremy spoke in class today

Seattle_Music_Project_Nordstrom_Lance_Mercer3_Eddie_Vedder_Pearl_Jam_large

Еди Ведър, stage divivng в публиката, скачайки от греда високо на сцената на концерт на Pearl Jam.

За да слушаш Pearl Jam и най-вече за да ги обичаш, трябва да си с една особена душевност, която не се намира у всеки… Трябва да си от типа хора, които обичат и разбират всички други, а себе си – минимално. Лишени от егоизъм, но супер дълбоко усещащи света наоколо. Чувствени по незабележим, но все пак отчетлив начин. Пламтящи тихо и потайно. Скрити лимонки. Има хора, които усещат музиката на тази група най-вече защото им говори на ниво, на което друга не успява. Тия дни се върнах към тях и някакси исках да го отбележа тук. Явно съм достатъчно стара да кажа, че се “върнах към тях”, слушах Pearl Jam убийствено много и на repeat в периода между 16 и 19 години, после пак на 23-24. Сега съм на 28 и осъзнах, че за пръв път от прекалено дълго време слушам “Evenflow”, “Jeremy”, “Alive”, “State of Love and Trust”, “Black”… Усещането обаче е същото. Много е завладяващ момента, в който един глас и няколко дръпнати акорда карат едни определени, леко позабравени струни в душата да зазвънят, супер леко и супер ясно. Произвежда се едно усещане точно в центъра на гърдите, подобно е на гъделичкането, когато виждаш някой, по който много си падаш. И въобще… Много успокояващо и готино.. като прегръдката на стар приятел. В един момент се усетих, че съм зарязала работата и втренчено гледам unplugged концерта им, попивайки в кожата си всяко движение, отмятане на косата, мимика и поглед от убийственото излъчване на Еди, такова, каквото е било 1992, когато и той като мен е бил на 28, и каквото е дори и днес: същия младежки поглед, същата небрежна сексуалност и същата едновременно невинна и порочна усмивка. Отплеснах се. Музиката на Pearl Jam едно време беше бунт срещу всичко, което ми се случваше в училище, и извън… и начин да избягам и да усетя съпричастност, чрез нея. Осъзнах, че и сега е същото, само нещата, срещу които се бунтувам и от които бягам са различни. Днес съм им благодарна, че ги има и затова… Исках да го кажа.

 

 

Thank you, Eddie.

 

40731928 Pearl-Jam-2010-x-3000-1-2

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.

+++

Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!

+++

Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.

+++

На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!

+++

Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…

+++

Babies all around.

 

 

10 признания на една пристрастена „салсера“

1. На парти не обичам да каня мъже и ако поканя някой, това означава, че наистина, наистина, наистина искам да танцувам в този момент… и точно с него. Може да се приеме като голям комплимент 🙂

2. Има песни, на които трябва да танцувам и ако няма с кого в този момент, буквално се разтрепервам.

3. Завиждам на онези, които имат възможността да танцуват с човека, в когото са влюбени. Никога не ми се е случвало.

4. Когато танцувам бачата, затварям очи.

5. Когато танцувам бачата мразя да ми говорят на ухото. Пич, разбирам идеята, но не е сега моментът. Въпреки, че сме прегърнати толкова плътно.

6. Когато танцувам салса предпочитам да е кубинска.

7. Танцувала съм с много партньори, но само двама дотук след песента ме оставят с омекнали капачки на краката. Честно, нямам нищо романтично към тях, просто начинът им на танцуване ме кара да мисля за тъмна нощ, плаж на Карибите и много запалени свещи наоколо…

8. На салса парти съм друг човек, защото там е друг свят.

9. Не мога да танцувам с токчета/обувки за салса. Танцувам с кецове.

10. Въпреки премрежения поглед, очите впити в очите на този, с когото танцувам и движенията от типа „искам те тук и сега“ аз не съм влюбена в този, с когото танцувам бачата. Просто съм влюбена в бачатата.

 

Sleepy days

Засега Фрея се адаптира много добре към нас и новия си дом.

Image

Freya, sleeping on my knees this morning.

Милото космато бебе е голяма чаровница, има невероятно нежен характер и е страшно гушлива и умна. Бяхме се подговили психически за бели от всякакъв вид – особено през първите 24 часа вкъщи – но нищо такова не се е случило до момента. Все още продължаваме да сме подготвени обаче 🙂 Днес я оставих за пръв път сама вкъщи и цял ден седя в офиса и си мисля за нея. К. ми призна, че при него е същото. Много ми е странно колко бързо се привързахме към това коте. Вечер е голям купон с нея, а като си легнем двамата да гледаме нещо на дивана, пропълзява между нас и се настанява така, че да бъде гушкана и от двамата едновременно. Обожава обаче да се разполага върху К., подозирам, че е защото той излъчва много по-голяма топлина от мен – или просто му се кефи повече, хехе.

Meet Freya :)

Freya_1She likes to cuddle,  play and eat.

Фрея стана част от нашето домочадие снощи. Донесохме я вкъщи в кашонче, в колата беше тотално паникьосана, но не спря да мърка по целия път. Това космато бебе обожава хората, още като посегнеш с ръка към нея и тракторчето е пуснато. “Меси” с лапички постоянно и се гушка. Аз снощи работих докъм 2 часа извънредно, а те с К. се гушкаха на дивана и дремеха. Още е леко предпазлива към новия си дом, но отиде до тоалетна където си трябва, не е правила бели, играе си само с играчките си и много обича да яде 😀 Момичето, което я беше прибрало, ни предупреди да внимаваме да не я прехраним, защото понякога малките котенца не усещали кога да спрат и искали още и още храна. Засега нещата вървят добре, но още не са минали 24 часа от пристигането й, та все още сме с едно наум към ситуацията. И двамата обаче сме твърдо на мнение, че Фрея е прекрасна!

Dad

I’m going through something right now that I really don’t want to be talking about, so I try to distract myself with something positive all the time.
A week after my grandmother passed away, we were in the old house with the intention of going though all the old stuff and saving some books for my parents’ library. We also gathered 3 big bags of books to donate to the library in my hometown (my Mom already did it). When we were in the house we found a lot of old pictures and I thought I’d share one of them here. My Dad is 17-18 years old here.

Image

Dad played in a rock band sometime around 1975-76. He was the drummer of the band, but he could also play guitar and piano (he still can) and sing. I won’t talk about his talents, because for several reasons, he abandoned his dream of being a musician and decided instead to take a more steady job and take care of his family. But I’d like to talk about the fearlessness and fierceness he possesses in this picture. I love the passion on his face, his whole posture, the way he seems so devoted and absorbed in the music, in the moment. Looking at this picture, I can almost hear the song he played with his friends and I can’t help but think… do I still have that? I used to play piano, I loved it, but I hated the long hours of еxhausting practice of the notes, the musical pieces, etc… Lately, though, I have been feeling the old urge to play – just to get my hands on the piano and see what comes out under my fingers. I took out my keyboard, who had been staying peacefully on top of our wardrobe for the last 5 years. And so… I played. And I loved it. (I also realized I’d forgotten everything I’d known and I’m pretty much starting from square one.)
I’m writing all this just to say that people should have dreams… and follow them, one way or another. So what if a dream comes true not exactly the way you have pictured it or it’s not the right time? It’s still your dream and it’s still coming true.
Lately I tend to spend a lot of time being afraid – afraid of the future, of “what if”, of things that have happened to me in the past and I don’t want them ever happening to me again. I’m really tired of being afraid. I’ve always wanted to be more free and abandon my need to plan and control… And lately, I realize that for the first time in my life, I can probably do that. Not plan, not conrol, just… let it be and see what happens. I think the piano helped:) I also think I’m just growing up more fast at this point. Or am I just learning to let it go? Whatever it is, I think I want to hold on to this feeling of freedom and peace for as long as I can – forever, if possible. I love it.