Как не го извадихме

Чупи ми се пломба снощи, от нищото. (2016-та, пичове). Отдолу – кариес. Ама голям. И половината зъб го няма. В провинцията съм. Реве ми се. Зъболекарката ми, в чиито ръце съм готова да поверя всяка част от челюстта си, е … Continue reading

Fear, pain… and fun

Image

Do I look okay in this photo? I’m not 🙂 This was taken at the end of our snowboarding trip this weekend, just moments before we descended the slope for the last time, got into the car and went home. On this photo, it takes all my strength to smile. I’m bruised, beat and in so much pain, I have tears in my eyes. This was the time I decided to try descending on an actual ski track. I fell repeatedly on my face, back, tailbone, knees… and tailbone again. Ouch.

Тhe thing with snowboarding is, it sucks in the beginning. It takes a lot of determination and stubbornness to go on learning after you’ve been falling on your ass for hours, you hurt everywhere and you seem to be getting no better at it. It’s a good thing I’ve been stubborn all my life. I kept at it. Again and again. Fall down – get up. Over and over. And finally… you do it right. And the feeling is indescribable. It feels like flying while you’re still on the ground. And that’s it – you’re hooked. You’re in love.
There are two big fears to overcome when it comes to snowboarding. Both are so overwhelming, you sometimes freeze in place and you can’t make yourself go on. The first big fear is that you’re going to trip someone else and hurt them. For me, this was the bigger fear and that’s why, whenever I came close to someone, especially a kid, I fell down on purpose in order to stop more quickly. I got so nervous thinking I could unwillingly hurt someone, I hurt myself (even though I know how to stop when on the snowboard, but I just didn’t trust myself enough).
Second big fear is that you’re gonna fall down and hurt yourself. It’s hard to overcome, but I’m closer now. I fell down so much this past weekend that I think I’m pretty much over it now. (I’ll admit there was a moment when I hurt my tailbone and the pain was so great I cried a little while a little boy watched me with interest).

On the whole way back home I felt my tailbone like a bone that doesn’t belong in my body… I was in pain and verrry tired. But … I also felt satisfaction. I think I love the physical activity in itself, it takes me out of my head and makes me happier after. Also, the mountain was beautiful – sunshine, friends, wonderful snow…

Here are some photos I took when I wasn’t lying on my face on the track.

mountaint

boards

View from the window of the car...

View from our car window…

Controlling Tsvet

Не съм се качвала на трамвай/тролей/автобус от близо две години – хващам метро до центъра, а от там вървя 10-15 минути – приятно сутрешно раздвижване, срещу което нямам нищо против дори зимата. Днес обаче, тичаща и закъсняваща за работа, реших да се прежаля и да хвана за една спирка някой трамвай. И си викам „Споко уе, Цвет, никой не е чак такъв карък, че единственото му качване на трамвай/тролей/автобус за година и половина, и то за една спирка – да го хване контрола.“
О, свещена простота…
„Моля, билетчета и карти за проверка.“
Хлъц.
Реших, че нямам избор, освен да мигам, лъжа и мажа.
Проверяващият e чичко над 50-на години, леко плешив, кльощав и сравнително интелигентно изглеждащ. Score.
„Извинете“, казвам, „обаче нямам билетче – в бързината се качих уж на 10, а то се оказа 8-ца. Голям фал. Усетих се като беше тръгнал вече трамвая, сега ще слизам.“
„А, да“ – вика ми той, „то тия ги знаем наизуст, тия оправдания, това сто пъти съм го чувал“.
Аз тук малко се разочаровах, защото тъкмо се бях възхитила от себе си, как бързо измислих и каква оригинална лъжа. Пък то – сто пъти го бил чувал! Тюх.
„Казвам ви, обаче, че съм си редовен пътник и супер инцидентно се обърках тоя път, не бих пътувала гратис, просто не ми е в стила (и въобще по принцип не ми е в стила да се возя в мръсните и миризливи ви транспортни средства, освен когато е работното ми време е започнало преди 5 минути, а аз съм на 15 минути пеша оттам.)
„Ама не ме интересува, заплащайте.“
„В момента нямам толкова пари.“
„Е, тогава иди да изтеглиш от банкомата“
В тоя момент трамвая намали, спря и си отвори вратите на спирката на Славейков. Аз страхливо слязох, той – с мен. Продължихме да се разправяме, междувременно благодарих наум на Всевишния, че поне не ми се падна гръмогласен и прост, а тихичък и сравнително възпитан контрольор.
„Хайде, отивай до банкомата“ – продължаваше да настоява той.
Сигурно в тоя момент повечето от вас биха избягали без да се обръщат назад. Аз обаче реших, че вече е въпрос на чест да успея да го убедя в моята версия, супер се амбицирах да го накарам да ми повярва на лъжата и го заубеждавах още по-пламенно, че съм си редовен пътник и никога не си позволявам да пътувам без билет, ама ей на, обърках се, и тъй като щях да сляза на следващата спирка, просто реших, че няма смисъл да взимам билет, и се чувствам толкова виновна, но няма как, не мога да върна времето назад… Той от време на време ме прекъсваше с подканвания да ходя до банкомата, обаче явно започваше да му става все по-неудобно, пък и сигурно сме изглеждали странно отстрани – аз, супер представителна, в една от най-хубавите си рокли, с грим и прическа и тъмни очила, убеждаваща повехналия държавен служител в честността на преданото си към градския транспорт сърце… В един момент забелязах, как той все повече и повече избягва зрителен контакт с мен и започна лееекичко да се извръща, да ми дава рамо, така да се каже. Осъзнах, че всъщност човека ме пуска да си ходя, обаче не може да ми каже ей така директно, и да рискува не само своята,но и репутацията на всички така отдадени на професията си негови колеги, които до този момент щяха да са ме разкостили без да се трогнат нито от грима, нито от рокличката ми. Трябваше да защити доброто име на бесовете, които схрускват и изплюват всеки осмелил се да премине на тъмната страна и да се опълчи срещу всеобхватното им господство.
Е, наложи ми се да се примиря, че въпреки красноречието си, няма да мога да докажа и да убедя чичкото в собствената си честност. Не мога да отрека обаче, че ми стана криво от тоя факт. И с едно троснато „Добре, отивам до банкомата!“ си тръгнах, свих си зад ъгъла и…
…право в офиса.
Чудя се дали още ме чака?

Sick bay

Болна съм – грип. Чувствам се като парцал. Умирам от глава и хрема. Имам и температура, което не ми се случва никога – при мен има някакъв феномен, че колкото и да съм болна, никога не вдигам температура. Сега имам – седи закована на 37, а понякога се разхожда и нагоре до 38. Буквално нямам сили да стана и да прекося стаята, а да изям нещо ми коства мега усилия. Снощи в 3 часа, започна да ме тресе – всеки сантиметър от кожата ми беше настръхнал, а К. твърдеше, че паря… е как ше паря като умирам от студ… такива работи. Супер зле се чувствам.

За капак утре започвам работа на ново място. Първият ми ден в новата фирма ще стана известна като “оная с многото салфетки”, “подсмърчащото чудовище” или “заразната”. Примерно.

Yay, me.

I *heart* our life

Аз и К сме различни от другите. Не защото сме най-уникалните хора на света, а просто защото сме по-други птици от общо приетите. Ние сме nerds. Ето някои от любимите ни занимания: обожаваме да ходим на кино, да четем книги, да гледаме филми у дома, също  всевъзможни сериали (фентъзи, апокалиптични, постапокалиптични, утопични, философски, романтични, комедийни, драматични… you name it), зарибени сме силно по най-различни комикси, имаме collectible фигурки на разни супергерои и сме горди собственици на PS3, Xbox360 и PSP. Къщата е зарината от книги, игри и най-различни колекционерски боклучки. Просто ни харесва да изследваме тоя тип изкуство (защото всичко това си е изкуство) и посвещаваме значителна част от времето си за него. Различаваме се само по това, че той е по-затворен тип, а аз съм тотален екстроверт, който не може да изживее пълноценно каквато и да е емоция без да я изрази някъде с думи или с друго. (hint: имам няколко блога, тъмбрл, пинтерест, туитър и фейсбук, в които съм доста активна).

Уикендите обикновено прекарваме в 1. спане , 2. филмов маратон, 3. цъкане на различни игри, 4. цъкане безцелно в интернет, 5. спане. Доста пъти, когато приятелите ни забягват нанякъде (планина, изкачване по еко пътеки, и др подобни), им отказваме, и така предизвикваме не малко сърдения и чуденки как така не искаме да изживеем пълноценно тоя уикенд, сред природата, а си стоим вкъщи.

Работата е там, че за нас нашият живот си е пълноценен. Когато ни се спи, спим, когато ни се излиза – излизаме. Хобитата ни са различни – моето е салсата, а на Киро – нищоправенето (lol) но едно от нещата, в които най-много си пасваме, е страстта ни към филмовото и графично изкуство, и тя едно от нещата, които ни сближават от първия ден, в който се „събрахме”.

Разбира се, не е далеч момента, в който ще ни се наложи да прекарваме уикендите си не в спане и блажени забавления, а в отглеждане на диви и щастливи дребосъци. Може би това ме кара да оценявам още повече тия спокойни уикенди, защото това ще се промени достатъчно скоро. Честно казано.. нямам търпение! 🙂