Как не го извадихме

Чупи ми се пломба снощи, от нищото. (2016-та, пичове). Отдолу – кариес. Ама голям. И половината зъб го няма. В провинцията съм. Реве ми се. Зъболекарката ми, в чиито ръце съм готова да поверя всяка част от челюстта си, е … Continue reading

29

It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

и с к а м

искам
да се срина
да крещя и плача, с цяло гърло
да легна на земята и да ритам като дете
да се изпотя от ридания
да размажа всички възможни гримове
И НИКОЙ ДА НЕ МИ КАЗВА, ЧЕ „НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВАМ ТАКА“

3 неща, които да не казвате на жена, която няма деца

DSC2nWI

Пиша този пост, за да информирам всички заинтересовани какво да НЕ казват на своите приятелки, колежки и познати, които нямат деца, но според вас т р я б в а да имат.

Същите неща не бива да казвате и на жени, за които подозирате, че се опитват да имат деца (примерно току-що омъжени, омъжени от 1-2-3 години и т.н.)

1. Айде, чакаме те, ти си на ред!

Обикновено се подмята, когато наоколо се появи друга бременна, в обкръжението се роди бебе или просто се спомене за деца в разговор. Първото нещо, което държа да ви кажа е: не сте вие тези, които чакате. Не сте вие тези, които имате право да “чакате”. Изключително нетактично е да казвате на някой „айде“ да има дете, защото вие чакате. Ако го казвате просто ей така, лаф да става, трябва да се засрамите от себе си, защото раждането на дете е много важно и значимо събитие в живота на всеки и има хора, които мечтаят за това откакто самите те са били деца. Ако го казвате с идеята, че наистина ще подтикнете приятелката/познатата си да забременее, то ще ви попитам: наистина ли живеете с мисълта, че човекът отсреща само чака вашето подканяне и веднага ще си направи дете? Ако е така, веднага престанете. А това „чий ред е“ е абсолютно чешене на езика без особен смисъл. В раждането, както и в смъртта, няма ред. Има някой, който определя кога да се раждаме и умираме.. и това не сте вие.

2. Какво чакате още!?

Този въпрос най-често се задава от по-близки (или мислещи се за по-близки) до все още нахално не-бременната жена, като обхваща нея и нейният партньор/съпруг. Задава се с леко възмутен, уж-шеговит тон, достатъчно често, за да бъде дразнещо.

Първо, ако те наистина „чакат“ нещо, преди да започнат да създават детето си, това си е абсолютно тяхна работа, в която вие нямате никакво право на намеса.

Второ, ако попаднете на хора, които имат репродуктивен проблем , или пък са медицински здрави, но бебето им така и не ги „избира“, това е най-нараняващият въпрос, който бихте могли да им отправите. Ако жената срещу вас чака детето си вече твърде дълго, то тя не го е оповестила на всеослушание, защото е твъде лично (и болезнено), за да се споделя с широката публика. Вие може би бъркате в рана с нехайното подканване, което така самодоволно смятате, че сте д л ъ ж н и да отправите към нея.

3. Да няма нещо…?

Почти винаги този въпрос се задава с характерно намигване и жест с ръка или кимване с глава към коремната област на жената; може да се предизвика от обличането на по-широки дрехи или похапването на по-обилен обяд, приключил с малко по-надуто коремче; може да се предизвика и от рязка промяна в настроението на жената,например тя е необичайно весела или необичайно плачлива.

Нека ви кажа нещо, което е много важно да разберете: никой няма право да пита жена дали е бременна, освен ако не е гинекологът й и тя в момента ражда!!!

Няма оправдаваща причина за този нахален, натрапчив въпрос. Ако подозирате, че ваша приятелка/позната е бременна, оставете я сама да сподели това с вас. Това е нейно човешко право и новина, която е изключително лична за нея – когато й се случи, тя е човекът, решаващ кога и с кого да го сподели. Повтарям, попаднете ли на момиче, което неуспешно се опитва да забременее, това може да я извади напълно от релси – това, да й се налага да отговори, че „Не, нищо няма.“ е може би най-неприятното и искрено нараняващо нещо за нея. Възможно е и да си помисли, че е напълняла и да й стане кофти, а ако наистина е напълняла и си го знае – тройно по-кофти.

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!

 

 

Много набързо за пушенето

Много дискусии, много нещо. Аз като една чат-пат пушачка да си кажа набързо, без да влизам в дискусии (то няма и нужда). The occasional cigarette си я позволявам може би веднъж месечно – даже “позволявам” не е подходящата дума тук, защото никога не съм изпитвала оная нужда да си поставям спирачки пред непреодолимото желание за пушене. Просто то при мен липсва. Мога да се сетя за цигара днес, да си купя кутия, да изпуша една и после два месеца и половина тая кутия да се подмята в чантата ми, докато се овъргаля и овехтее до степен, че когато с мама седнем на кафе и тя попита „Абе да имаш една цигарка?“ мен да ме е срам да я извадя. (Да, с мама някой път си пушим заедно, пием си кафето и клюкарим. Готино е.)
Ta набързо. Няма по-гадно нещо от задимено, опушено заведение, където дори сепаретата са попили тежката, отровна миризма на дима. Миризмата на застоял дим, полепващ по гърлото и косата е едно от най-неприятните неща на света. А когато ходя на салса парти и танцувам на дансинг, обсипан с двойки и хора, градусите са повишени на макс и движенията стават все по-бързи и динамични, най-противното нещо е да се опиташ да си поемеш дъх между две фигури и да усетиш как започваш да се задушаваш. И това е буквално. Прекъсвала съм танц и съм тичала навън, за да си поема въздух, защото при опит да дишам дробовете ми се бяха напълнили със сивия дим, издухан в моя посока. А миналата вечер в MIXTAPE щях да се разплача, защото се оказа, че трима души бяха приели, че вече сигурно е разрешено да се пуши и бяха навирили цигарите на бара в непосредствена близост до дансинга. Не ми се мисли какво ще е, когато не са трима, а трийсет и трима. Което сигурно ще е скоро. (Пак ми се дорева.)
И въобще, безсмислено е. Гадно, гнусно, безсмислено. Нагледах се на текстове, защитаващи пушенето, които са на ниво „аз съм тригодишно дете и искам всичката захар от захарницата защото така.“ Наслушах се на политици, поставящи бизнеса на теглилка от другата страна на здравето. И подпомагайки тежестта му. Писна ми, много ми писна. Не разбирам кой им пречи да пушат ако искат и защо това трябва да се случва в заведения, където се храним, на места, където се танцува и дишаш с пълни гърди… Аз ако искам да пуша, в никакъв случай това, че трябва да изляза от помещението няма да ме спре. И въобще… Днес ми е така. Гадно.

Шофирайте, момичета!

Image

Някога бях добър шофьор. Не просто що-годе добър, а наистина добър – можех да карам „като мъж“, казвал ми го е мъж и до ден днешен го считам за един от най-големите комплименти, които са ми правили. Взех книжка 2008 година и в продължение на 2 години, без да имам собствена кола, не спрях да карам. Карах колите на нашите, на приятели, на който ми даде. Така карах супер разнообразни коли – от чисто новото автоматик волво на един приятел, до разбития, ръждясал форд на друг приятел (кормилото на последния нямаше хидравлика и за да завия включвах докрай всичките си пилешки мускули). Излизах извънградско, карах в София, карах в малки и големи, познати и непознати градове. После си взехме нашата Sara (да, колата ни си има име) и започнах смело да си карам и нея. И станах добър шофьор. Изпитвах удоволствие от шофирането. Можех да изляза без да ми пука и в най-голямото задръстване и да се придвижвам сант по сант, приклещена като сандвич между джип Range Rover и автобус 313. Не ми дремеше – можех. Сраствах се с кормилото, с педалите, със скоростния лост. Можех да паркирам перфектно на „софийски гараж“, с едно движение, почти без маневри; можех да паркирам назад, напред, можех да навирам колата в каквато тясна улица си  пожелая, без да попреча на никого и после да я извадя отново без да преча на никого. Карах приятели напред назад, като такси – беше достатъчно само да помолят. Не се притеснявах дали е извън града или в непознат квартал.  Изпреварвах смело, но педантично – без грешки – можех да преценям идеално разстоянието от насрещно идващите коли и да се прибера спокойно, отново без да притесня никого. А на нерваците, които все намираха за какво да бибиткат и ръмжат с гуми, се усмихвах. Знаех, че по никакъв начин не им преча, а просто го правят лаф да става. Изобщо – в шофирането бях в елемента си, харесваше ми и се чувствах уверена. Толкова уверена, колкото сега се чувствам неуверена.

Преди около 2 години, незнайно защо, намалих шофирането. Стана постепенно, уж  се стараехме К. да кара по-често, защото беше позабравил, преди да вземем колата (той за разлика от мен има скрупули да кара чужди коли) и в един момент се усетих, че не съм карала от месеци, а после – от години. Беше ми удобно да се возя, да се отпусна и да не следя какво се случва в три огледала и право напред. Беше ми лежерно да ме карат нанякъде, докато аз си мечтая, слушайки някоя любима песен, отнесена само както аз мога. Няма лошо, ще кажете.

Е да, но има.

Преди два дни ми се наложи да изкарам колата сама и да отида да взема К. от работа, за да се придвижим после бързо до едно друго място, където имахме среща. Работното място на К. е на около 900 метра от вкъщи. Въпреки това, в първия момент като ме помоли да ида да го взема, се притесних леко – последното ми каране беше сравнително отдавна, а ставаше дума за пиковия час, когато всички си тръгват от работа – 18.30. Нямах много време за размисъл – трябваше да тръгна до 5 минути. И аз тръгнах.

По пътя към колата се успокоявах, че наистина работата му е супер близо – само минавам 2 улички в квартала, после 2 светофара, завивам надясно, пак надясно и съм там! Разбира се, стигайки пред сградата, възнамерявах да спра и да пусна аварийки, докато го чакам, защото и през ум не ми минаваше, че мога да намеря място за паркиране на толкова натоварено място. Опитах се да не обръщам внимание на треперенето „под лъжичката“, което усещах и което ми подсказваше, че може пък и да не мога да ида до там без произшествия. Качих се в колата и се стегнах. Казах си, че най-трудното ще е да мина двете споменати улички до първия светофар – те са еднолентови заради паркираните коли, вървят хора по платното (защото тротоар няма) и колите се налага да се изчакват, стига се и до доста изнервени ситуации. След като стигна светофара, вече лесно. Поех си дълбоко дъх и тръгнах.

Както предполагах, докато изляза от двете квартални улички, се наложи на три пъти да изчакам едни батковци, които въпреки, че тяхната лента е заетата и те трябва да чакат мен, ми се наложиха, тъй като просто бяха по-големи като размер и… мъже. Наложи се на 2 пъти и да дам назад, да вляза леко в един паркинг за да ги пусна въобще – стресово, както си и знаех. Поздравих се мислено, когато излязох на булеварда и застанах на първия светофар. Реших, че вече няма страшно – ей го, още един светофар, завивам надясно и мога гордо да предам управлението на К. И се отпуснах. Ей тук ми беше грешката.

На втория светофар завих надясно, според указанията, после обаче вместо да завия в първата пресечка, както ми беше казал той (и която приличаше повече на локално платно, отколкото на улица), аз завих във втората. Нищо, викам си, те все пак са успоредни, а от тати знам, че са по-важни посоките и че повечето улици, ако следваш правилната посока, все завършват на едно и също място. И смело дадох газ надясно във втората уличка, която, разбира се, беше еднолентова и с мнооого наредени паркирали коли отдясно.

Да, обаче се оказа, че срещу мен се изпречва мацка. Мацка с джип. OF COURSE. И спря и ме гледа подканващо, демек – „махни се“. Аз пък я изгледах опулено, демек: „ъм, къде да ида???“ Зад мен, OF COURSE, се бяха наредили 2 други завиващи надясно коли, OF COURSE.
Мда.
Започнах отчаяно да ръкомахам на тоя зад мен и да му давам знаци, че ще давам назад, да се дръпне. Включих на задна и като се обърнах назад, потеглих леко. Първият 1 метър мина супер… докато не хвърлих поглед напред и не видях, че предницата на Sara е на около половин мм от една от паркираните отдясно коли. Буквално бях на косъм да го остържа.
Това пък как стана?!
Включих си на първа и тръгнах пак напред, към мацката с джипа, която явно се озадачи и ми каза нещо. Де да можех да я чуя. Сигурно ме посъветва да взема да се скрия, а ако можеше пък тя да ме чуе, щях да й отговоря, че именно това е най-горещото ми желание в настоящия момент.
После пак тръгнах назад. Слава Богу, не на половин мм от колите. И бааавно, бааавно, докато вадех колата от улицата, осъзнах, че зад мен също така бааавно, бааавно дават назад цели три коли, които смело са се наредили зад мен,  без да знаят, че в улицата има мацка с джип и че на мен ми липсва дотолкова координация, че съм способна да причиня ПТП включващо спряла кола, на заден ход и с 4 км/ч. Е, разбраха го доста рЕзко.

След като успях да се дръпна, мацката с джипа излезе, а аз отново влязох (супер предпазливо тоя път) в уличката, като буквално усещах по пламтящите си бузи погледите на всички наоколо и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Карах бавно, страхливо, което още повече изнерви хората зад мен, и когато свих на едно подходящо място и си пуснах аварийките, ме подминаха със свистящи гуми, които все едно отекнаха в главата ми и аз избухнах в плач.

900 метра, човек! Трябваше да измина някакви 900 метра без ситуации.

Набирах К. по телефона и сълзите ми капеха и все си представях, че край мен минавах някакви хора и ме сочат с пръст. Нямаше никой, но аз си ридаех кротко заради загубената ми способност да карам „като мъж“, за страхът, който вече изпитвам всеки път изкарвайки колата, а за загубеното самочувствие на пътя – най-много от всичко.
К. се появи и след кратък разпит се оказа, че освен всичко друго, съм забравила и документите за колата вкъщи. Epic.

Момичета, не спирайте да шофирате! Карайте внимателно, но със самочувствие, карайте непрекъснато, без да се отказвате в името на удобство или притеснение, защото загубеното умение да се шофира е много горчиво, а срамът – много неприятен. Карайте, докато се усъвършенствате и да вярвате в себе си, докато можете спокойно и без страх да излезете от всяка ситуация. Карането на кола от жена е ключово и важно нещо, доказващо, че не е истина, че жените не могат да карат, но е истина, че мъжете постоянно ни убеждават в това… и че много от нас вече дълбоко го вярват. Борете се срещу собствената си типично женска притеснителност и шофирайте, шофирайте, шофирайте!

Controlling Tsvet

Не съм се качвала на трамвай/тролей/автобус от близо две години – хващам метро до центъра, а от там вървя 10-15 минути – приятно сутрешно раздвижване, срещу което нямам нищо против дори зимата. Днес обаче, тичаща и закъсняваща за работа, реших да се прежаля и да хвана за една спирка някой трамвай. И си викам „Споко уе, Цвет, никой не е чак такъв карък, че единственото му качване на трамвай/тролей/автобус за година и половина, и то за една спирка – да го хване контрола.“
О, свещена простота…
„Моля, билетчета и карти за проверка.“
Хлъц.
Реших, че нямам избор, освен да мигам, лъжа и мажа.
Проверяващият e чичко над 50-на години, леко плешив, кльощав и сравнително интелигентно изглеждащ. Score.
„Извинете“, казвам, „обаче нямам билетче – в бързината се качих уж на 10, а то се оказа 8-ца. Голям фал. Усетих се като беше тръгнал вече трамвая, сега ще слизам.“
„А, да“ – вика ми той, „то тия ги знаем наизуст, тия оправдания, това сто пъти съм го чувал“.
Аз тук малко се разочаровах, защото тъкмо се бях възхитила от себе си, как бързо измислих и каква оригинална лъжа. Пък то – сто пъти го бил чувал! Тюх.
„Казвам ви, обаче, че съм си редовен пътник и супер инцидентно се обърках тоя път, не бих пътувала гратис, просто не ми е в стила (и въобще по принцип не ми е в стила да се возя в мръсните и миризливи ви транспортни средства, освен когато е работното ми време е започнало преди 5 минути, а аз съм на 15 минути пеша оттам.)
„Ама не ме интересува, заплащайте.“
„В момента нямам толкова пари.“
„Е, тогава иди да изтеглиш от банкомата“
В тоя момент трамвая намали, спря и си отвори вратите на спирката на Славейков. Аз страхливо слязох, той – с мен. Продължихме да се разправяме, междувременно благодарих наум на Всевишния, че поне не ми се падна гръмогласен и прост, а тихичък и сравнително възпитан контрольор.
„Хайде, отивай до банкомата“ – продължаваше да настоява той.
Сигурно в тоя момент повечето от вас биха избягали без да се обръщат назад. Аз обаче реших, че вече е въпрос на чест да успея да го убедя в моята версия, супер се амбицирах да го накарам да ми повярва на лъжата и го заубеждавах още по-пламенно, че съм си редовен пътник и никога не си позволявам да пътувам без билет, ама ей на, обърках се, и тъй като щях да сляза на следващата спирка, просто реших, че няма смисъл да взимам билет, и се чувствам толкова виновна, но няма как, не мога да върна времето назад… Той от време на време ме прекъсваше с подканвания да ходя до банкомата, обаче явно започваше да му става все по-неудобно, пък и сигурно сме изглеждали странно отстрани – аз, супер представителна, в една от най-хубавите си рокли, с грим и прическа и тъмни очила, убеждаваща повехналия държавен служител в честността на преданото си към градския транспорт сърце… В един момент забелязах, как той все повече и повече избягва зрителен контакт с мен и започна лееекичко да се извръща, да ми дава рамо, така да се каже. Осъзнах, че всъщност човека ме пуска да си ходя, обаче не може да ми каже ей така директно, и да рискува не само своята,но и репутацията на всички така отдадени на професията си негови колеги, които до този момент щяха да са ме разкостили без да се трогнат нито от грима, нито от рокличката ми. Трябваше да защити доброто име на бесовете, които схрускват и изплюват всеки осмелил се да премине на тъмната страна и да се опълчи срещу всеобхватното им господство.
Е, наложи ми се да се примиря, че въпреки красноречието си, няма да мога да докажа и да убедя чичкото в собствената си честност. Не мога да отрека обаче, че ми стана криво от тоя факт. И с едно троснато „Добре, отивам до банкомата!“ си тръгнах, свих си зад ъгъла и…
…право в офиса.
Чудя се дали още ме чака?

Truth be told

Днес получих във facebook покана за среща на класа от гимназията. Поканата се извърши чрез съобщения, наслагани върху стената в общата група на класа (към която бях безапелационно адната без да знам какво се случва). Това само по себе си не е изненадващо, пределно ми е ясно, че има хора, които си умират да организират сбирки, особено сега като наближава сезона на баловете, явно нещо започва да им прищраква по темата. Впечатли ме обаче друго – изявлението на една съученичка, която написа следното: „Толкова искам да успеем да се видим целия клас. Много ми липсват всички. Беше едно невероятно и забавно време заедно!“

Замислих се, колко е странно как хората имат различни спомени за едни и същи неща. За мен гимназията беше най-отвратителното време в живота ми. През цялото време на тези 5 години, дните ми (и тези на други хора около мен) бяха изпълнени с унижения, подигравки, простотии, тотално незачитане на чуждото достойнство и права, неуважение към личността. Бях принудена пет дълги години да седя между 5 и 7 часа на ден в една стая с хора без всякакви ценности, без капка човечност или емпатия, без капка дружелюбие, приветливост или добронамереност. Затова пък масово хората в класа ми залагаха на всяването на страх, на властта, на експлоатирането, на лицемерието и преструвките. А аз, за съжаление (но и за радост), бях one of the unpriviledged few, една от онези, които не се вписваха в общата картинка на лиготия, повърхностност и bullying. И поради тази причина, аз и моите малко, но истински приятели, останали ми от гимназията, никога, ама никога няма да забравим каква е истината за този клас и за тези хора.

А истината е следната. Била съм унижавана с думи, крясъци и подигравки. Била съм удряна. Виждала съм как удрят моя приятелка и я влачат за косата в коридора, защото се беше осмелила да каже нещо срещу кралицата на ятото кифли, господстващи върху малкото си царство. Бях умишлено изолирана от „готините хора“, например – не ме канеха на рождени дни, на които канеха гаджето ми (по една случайност той беше едно от най-популярните момчета в училище). Виждала съм множество пъти как унижават и разплакват мои приятели, как ги карат да се чувстват по-нищожни от мравки под скъпарските им чепици. Toлкова бяхме свикнали да бъдем тормозени там, където по принцип трябваше да се чувстваме защитени, че през повечето време бяхме изпълнени с горчивина – и досега, когато си помисля за онова време, ми загорчава в устата. Бяхме свикнали на мълчание, но това време отдавна мина. Отдавна не мълча.

Повечето хора помнят това, което искат. Това, което ги прави щастливи. Едва ли някой има желание да помни, че е тероризирал някой, че го е унижавал, че го е скубал за косата и карал да иска да потъне вдън земя, в най-тежките и чувствителни години – тийнейджърските. Една част от мен разбира, че  те – the bullies – искат да помнят това, което ги кара да се обичат, а не това, от което (може би) се срамуват. Но друга част от мен, иска просто да забрави. И да не ги вижда никога повече. Частта от мен, която е закърмена с честност, не може да лицемерничи и да седне на една маса с хора, които за всички тези години, успяха да пробудят в мен първо страх, а после – единствено презрение.

Но да оставим личните ми преживявания – ясно е, че на среща на класа няма да отида. Мисълта ми е друга. Tормозът в училище не е нещо, което може да се подмине с лека ръка, а е нещо, което оставя последици за дълго време. Понякога завинаги. Аз по един или друг начин бях тормозена яко от 5ти клас до 12ти клас, и до днес се боря с последиците от това. И не е приятно. Не е ОК към днешна дата да изпитвам страх от крясъци и когато някой ми заговори с повишен тон първият ми инстинкт е да избягам, а вторият – да се разплача. Не е ОК да се плаша от конфронтации, защото на дълбоко, изначално ниво някъде в мен нещо ми шепне, че няма да бъда победител. Че няма начин да бъда победител. Не е ОК да се чувствам потисната и да събирам смелост по един месец да говоря с някой, пред който се налага да си защитя правата. Нещо, което би трябвало да ми се получава от само себе си. Всичко това е само капка в морето и всичко това не  е ОК.

Веднъж бяхме на кафе с майка ми и с нейна приятелка. Приятелката разказваше за сина си – в пети клас, в ново училище, всеки ден се връщал все по-депресиран, плачел и искал тя да го премести, но тя се чудела. Момчето е едно от най-интелигентните и умни деца, които съм срещала, обожава да чете книги и разсъждава на много по-зряло ниво от съучениците си. Все неща, които го правят мишена за the bullies. Приятелката ме попита, дали според мен да послуша сина си, защото, нали училището било елитно… учителите били най-добрите… образованието било… възможностите били… Казах й да го маха моментално от там. Моментално. Казах й, че ако майка ми ме беше послушала навремето когато аз бях пети клас и ме беше преместила, когато й се молех да ме върне в старото ми училище, може би щях да си спестя много проблеми и в гимназията, и в живота след  нея. Но мама тогава също държеше да съм „елитното училище“. Тя не знаеше, че всичко, което научавах там, тотално се обезсмисляше от стреса, който изживявах отивайки всеки ден на място, където за закуска и обяд ядях псувни и ритници. Където за да оцеляваш трябваше да се научиш да се биеш, да раздаваш силни удари without holding back.

Няма по-смислено уважение от това, което дължим сами на себе си.