(Perfect) Quote of the day

I don’t fit in. But…that’s a big part of what makes you an artist. It’s a blessing but, it’s also a curse – ‘cause that is what we do: we feel, very deeply, all of the time. But, instead of sneaking out, or acting up, the best way for people like us deal with all them feelings, is to write them down.

(“Nashville”, Clare Bowen as Scarlett O’Connor)

Thought of the day

I’ve come to the conclusion that if having things turn out the way you wanted them to is a measure of a successful life, then some would say I’m a failure. The important thing is not to be bitter over life’s disappointments. Learn to let go of the past and recognize that everyday won’t be sunny. And when you find yourself lost in the darkness and despair, remember: it’s only in the black of night, we see the stars. And those stars will lead you back home. So don’t be afraid to make mistakes, stumble and fall, because most of the time the greatest rewards come from doing the things that scare you the most. Maybe you’ll get everything you wished for. Maybe you’ll get more than you ever could have imagined. Who knows where life will take you. The road is long, and in the end, the journey is the destination.

When wisdom fails us…and then picks us up again

Рупърт Еверет е гей. Той „излезе от гардероба” още преди 20 години (да, знам, била съм в предучилищна) и проправи път на много гей хора, давайки им кураж да го направят. Стана пример за много деца и младежи, защото е един от пионерите актьори, които бяха достатъчно смели още през 81ва да заявят на света, че са с различна ориентация и не се чувстват виновни за това.

След като казах това, е важно да уточня, че Рупърт е задник. Може би фактът, че кариерата му понесе голям удар с признанието му (и така и не се възстанови) е причината той да се изказва като пълен нещастник по много поводи, да мрънка по медиите и да обвинява всичко и всички за провала си. Последната му изцепка стана в края на септември тази година, когато той заяви в интервю за the Telegraph че „не може да си представи нищо по-лошо от гей двойка, отглеждаща дете”. Ето целият цитат:

Не се сещам за нищо по-лошо от това дете да бъде отглеждано от двама гей бащи. Някои хора може да не се съгласят с мен. Ами добре! Това е просто моето мнение. Не говоря от името на гей общността. Всъщност дори не чувствам, че съм част от каквато и да е общност. Единствената общност, към която принадлежа, е човечеството и имаме прекалено много деца на планетата, така че е добре да ги понамалим малко.”

Aз самата не бих се заела да коментирам това изказване, which is wrong on so many levels. Страхувам се, че думите ми ще носят прекалено първосигнална наситеност, извираща от силното ми чувство за справедливост и факта, че винаги съм се борила за правата на различните. И на децата.

Реших вместо това да публикувам едно отворено писмо, в което един гей баща отговаря на думите на Рупърт Еверет. Този баща се казва Марк, щастливо обвързан е и има двама осиновени сина. Ето неговото писмо.

И така.

 Откъде да започна?

 Мога да се сетя веднага за няколко неща, които са по-лоши от това дете да бъде отгледано от двама гей бащи, Рупърт. Искаш ли да ти дам няколко примера? Да поговорим ли за това как моите деца са се озовали в системата на приемните семейства?

 Синовете ми са живели в дом, където са си игралли сред животински изпражнения. Майка им се е опитвала да се грижи за животни и за деца, но не е знаела как да прави нито едно от двете неща. Нито животните, нито децата са имали достатъчно храна. Знам със сигурност, че поне едно от животните вече е било мъртво, когато синовете ми са били отведени от техния дом.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Когато големият ми син е бил на четири, приемният му баща по онова време го завел за пръв път на зъболекар. Зъбите му буквално са гниели и са падали, поради липса на каквато и да е грижа. Наложило се да му сложат шест корони и огромен брой пломби. Знам колко неприятно е да ти сложат корона на 30-годишна възраст. Не мога да си представя какво е да го направят, когато си на четири.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Веднъж големият ми син пристигнал на детска градина и казал на учителите си: „Татко удря мама”. Друг път, съседи извикали полицията, защото чули кавга. Полицията намерила родителите на синовете ми да се бият на леглото, до по-малкият ми син. По онова време той е бил на по-малко на седмица.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Веднъж по-малкият ми син отишъл в детската градина с изгаряния по ръцете си. Родителите му използвали фурната си, за да стоплят апартамента, и синът ми се опитал да се покатери вътре.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 А онези приемни родилите, които се обадили на социалните и им казали, че вече не могат да се справят с по-малкия ми син? Той започвал да пищи в момента, в който видел храна, най-вероятно защото толкова често е бил гладен. Бил е на две и още не е говорел, затова единственият му начин за комуникиране е бил писъци и плач.

 Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 А какво да кажем за следващия приемен дом, където по-малкият ми син е бил малтретиран? Той имаше синини по цялото си лице, дори зад ушите си, а лекарите не можеха да идентифицират с какъв предмет е бил натискан по лицето, и то толкова силно, че по него е личал отпечатъка, когато са го завели в спешното отделение. Може би подметката на обувка, или тенис ракета. За такъв отпечатък говорим.

 Ами това, Рупърт? Това по-лошо ли е от отглеждането на дете от два гея?

 Виж, разбирам, че ти беше пионер. Ти призна че си гей, когато аз бях в гимназията. И това беше важно. Ти спомогна за промяната. За мен означаваше много.

 Разбирам също и че ти плати висока цена за това признание. Кариерата ти така и не се възстанови. Въпреки че ако трябва да съм честен – понякога се чудя дали част от приичната кариерата ти да не е толкова успешна, колкото си искал, е че ти изглежда не можеш да дадеш интервю без да кажеш нещо грубо и неуместно. Ако аз продуцирах филм, щях да искам център на внимание на бъде филма, а не субективната хомофобия на звездите, които играят в него. Може би трябва да се замислиш върху това.

 Но бих те помолил да се обърнеш 20 години назад, Рупърт. Когато ти реши да се разкриеш, какво те мотивира за това? Надяваше ли се, че ще промениш света за младите хора? Е, постигна го. Поне едно хлапе – аз – те погледна и разбра, че нещата ще стават по-добри в бъдеще.

 Сега отново променяш света, Рупърт, когато даваш интервюта като това за Telegraph. Но е грешната промяна.

A child in time

Днес, 17-ти ноември, е световният ден на недоносените бебета. Понастоящем, всяко десето дете у нас се ражда недоносено, а бройката от преждевременно родените деца годишно достига 7000. България се присъединява за първи път към честването на този ден в международен мащаб.

Аз съм недоносено дете 🙂 Родена съм 5 седмици по-рано от термина си, който е бил през май месец. Майка ми е изкарала много тежка бременност, лежала е пет месеца за задържане в болница, а след изписването си, е успяла да прекара само два спокойни месеца, преди моето раждане. То, както при много преждевременно родени бебета през средата на 80-те години, е било придружено с неадекватни указания от лекари (например, принуждавали са я да напъва и да изгонва плода без да има контракции, не са се постарали по никакъв начин да ги предизвикат, а може би е нямало време, защото водите й са били изтекли), използването на средновековния уред за мъчения форцепс за моето изваждане, липсата на каквито и да е обезболяващи нито при самото раждане, продължило цял ден, нито при шиенето после.

Че сме оцелели и аз, и майка ми, е някакво чудо, за което съм благодарила на висшите сили много пъти. Знам, че когато нещата са станали много зле в родилната зала и е трябвало да избират между моя и на майка ми живот (а е имало шанс и двете да ни “изпуснат”), те са избрали мама, без съмнение изхождайки от идеята, че те с татко са млади и “ще си имат друго” (и до ден днешен лекарите казват това гадно изречение на много хора, загубили бебетата си). Това, което обаче не са знаели, е бил фактът, че нашите са се опитвали три години неуспешно да имат дете и аз съм резултат от много ходене по лекари, тежки терапии и безкрайни надежди. И това “ще си имате друго” е щяло безвъзвратно да разбие сърцето им. Те са искали мен.

Когато съм се родила, с омотана два пъти около врата пъпна връв, дребна, синя и недишаща, са ме зарязали на една близка маса, без да се опитват да ме съживят, и целият екип е концентрирал усилията си върху оцеляването на майка ми. Но тогава, по волята на някаква неведома сила, или просто заради прословутия ми инат 🙂 … аз съм изплакала.

Било е не точно плач, а по-скоро като тъничко мяукане на коте (както го описва мама и до днес), но е било достатъчно, за да се разтичат всички и около мен, за да ме вдигнат, обдишат, влеят серум и да ме пъхнат в един от онези старовремски кувиози, с ръчно регулиране на кислорода.

Оцелях. Мама също. Ние с нея сме свързани от една съдба, която си прилича по това, че дори и в най-тежкия миг сме избрали живота, че сме прекарали заедно “докосването до смъртта” и пак заедно сме го преодолели.

Последици от моето преждевременно раждане, носим и до днес и аз, и мама. При мен, поради държането ми почти месец в кувиоз, се е получило прогресивно късогледство, което закова на -5 диоптъра когато станах на 16 години. На 20, благодарение на упоритостта на мама,  се оперирах с лазер и в клиника Вижън успяха да възстановят зрението ми на 100%, хвърлих лещи и очила и заживях с нормално зрение.

При майка ми последиците са били доста по-сериозни. Дълги години тя се бореше с болезнените резултати от това раждане, преживя и заболяване, развило се поради него. Но може би най-лошото от всичко е фактът, че са й казали, че не може да има второ дете, не и без риска “и първото да остане без майка”. Не мога да си представя на 25 години да ми кажат, че ще остана само с едно дете. Сигурно е било много трудно решение, но с баща ми са решили, че аз съм им достатъчна. На мен не ми беше лесно без брат или сестра, но съм благодарна, че имам до себе си най-прекрасната майка. Не знам къде бих била днес без нея.

Пиша този пост, защото недоносените бебета са факт, защото аз съм едно от тях и защото ми се иска медицината да се е развила дотолкова, че да намали техните страдания и последиците от тяхното преждевременно раждане възможно най-много. Не може в 21 век да продължава да има средновековни мъчения в болниците ни, форцепси дори и без нужда, грубиянщини, скачане по корема, блъскане, крещене, обвинения, подигравки и какво ли още не. И да липсва единственото най-важно нещо в тая професия, лекарската – човещината.

Честит ден на всички преждевременно родени бебета и на техните майки. На всички, които са се сблъсквали с този вид изпитание. Нека се усмихнем и си пожелаем все по-малко хора да минат по същия път като нас 🙂

About Lulu and Leo

Това е една история за любов, сила и устойчивостта на добротата и човешкия дух.

Пиша този пост не защото някой много се нуждае точно от моите думи по повода, а защото понякога неочаквани неща, отнасящи се за почти непознати хора могат да разбият сърцето ни за миг, и в същото време да ни вдъхновят.

Преди време, не помня точно кога, случайно попаднах на блога на една майка – Марина Крим. Марина е около 35 годишна, супер красива жена, живееща понастоящем в Ню Йорк. Попаднах на блога й в livejournal търсейки нещо – вече не знам какво, може би някоя готварска рецепта, ако е било по времето, когато ги превеждах. Още след първите няколко поста бях омаяна и влюбена в семейството и децата на Марина. Защото нейният блог бе посветен на тях.

Начинът, по който тя разказваше и най-простичките неща, които се случват в едно семейство с три деца (по онова време тя чакаше третото си дете), ме вдъхнови неимоверно много. Не защото пишеше кой знае колко художествено, нито пък надълго и нашироко. През повечето време просто публикуваше снимки, с кратки и забавни коментари към тях. Но само след малко “разлистване” през страниците на блога й, ставаше кристално ясно, че това е една обожаваща децата си жена, с невероятно позитивен и усмихнат дух, с прекрасен характер и добро сърце, с неизчерпаеми идеи и любов към семейството си и към света.

Понеже съм си blog junkie, следя доста блогове които по една или друга причина са ме вдъхновили, се усетих, че и към този се връщам отново и отново и си цъкам от пост на пост, просто за да се усмихна. Не съм се обсебвала както в други блогове, където всеки ден проверявам дали няма нещо ново написано :), дори не си го бях сложила в blogroll-a. Но Life with the Little Krim Kids се превърна за мен в някакъв извор на свежа любов, какъвто не бях срещала преди.

Наистина не ми се беше случвало преди да срещна майка или родители (понеже и Марина, и мъжа й Кевин са такива), които толкова естествено и положително да възприемат всичко около създаването, раждането и отглеждането на деца. Без фанфари, без драми, без натрапване. Не говоря само за забавните моменти, когато децата си играят, смеят се, обичат мама и тати и всичко е цветя и рози. Дори когато са болни, повръщащи, когато са ядосани и се тръшкат, когато се карат, когато не слушат, когато не спят нощем и не оставят и родителите си да спят… Марина никога не изгуби нежния си тон, а аз никога не спрях да усещам неизмеримата й любов, прозираща през всеки ред и бликаща от всяка снимка. Коментарите под постовете й пък показваха колко много хора обичат това семейство, колко лели, чичовци, баби и дядовци обожават тези деца.

Децата на Марина и Кевин се казват Лусия (Лулу), Инес (Неси) и Лео Крим. Три прекрасни, красиви и креативни хлапета на 6, 3 и 2 години.
За огромно съжаление на милиони хора, две от тези деца завинаги останаха на 6 и на 2 години. На 25 октомври тази година, Лулу и Лео си отидоха от този свят неочаквано, жестоко и необратимо.

Няма навлизам в подробности за това как точно на тези две красиви същества им се случи най-лошото. Има достатъчно информация в интернет, оттам разбрах и аз, когато случайно в един друг блог който следя се спомена за “трагедията на семейство Крим”.

През последните три седмици четох много по случая. Задълбах както никога преди в блога на Марина, който беше спрян известно време, но след погребението на Лулу и Лео отново бе пуснат, вече със забранени коментари от други, освен от одобрени приятели. Ходех със свито сърце дни наред, постоянно разбирах нови и нови тъжни, сърцеразбиващи, потресаващи подробности и независимо по кое време на деня, лягайки и ставайки, постоянно пред очите ми бяха лицата им. Тези лица, в които се бях влюбила неусетно, четейки един от най-вдъхновяващите семейни блогове, на които някога съм попадала.

Отне ми време да осъзная, че краят на техният живот не означава край на любовта, радостта, смеха, щастието, бъдещето. Видях с очите си как родителите им събраха сили, вдигнаха глава и показаха на света какво е да посрещнеш немислима трагедия с достойнство. Видях, че има някаква магия в това да живееш с любов, да избираш любовта, а не омразата. Видях силата им и постепенно научих ценен урок… че човешкият дух е едно от най-най-устойчивите неща в света, непречупим, неразрушим, когато е красив и силен. Видях, че смъртта, колкото и да е травмираща и неочаквана, може да предизвика невероятен прилив на любов, светлина, и още много любов, която да обгради тези, които страдат най-много, и постепенно да ги лекува.

Семейство Крим не са единствените някога загубвали дете – знам това. Но света стана свидетел на поредна чудовищна загуба.  Пиша за тях, защото четях блога на майка им, защото харесвах цялото семейство и защото Марина беше първия човек, който нагледно ми показа какво отношение трябва да има човек към родителството – хумористично и изпълнено с чиста,  предана любов. Пиша за тях защото след четенето на блога им се чувствам сякаш ги познавам, защото разпознавам сродните души, когато видя такива, дори да са на другия край на света, защото ме вдъхновяват – и продължават да го правят – и защото блогът на Марина е една от основните причини да искам да имам три деца един ден. Тя ми показа каква невероятна връзка може да съществува между майка и деца, баща и деца и между братя и сестри. Преди не го бях виждала толкова кристално ясно. И винаги ще съм им благодарна за това.

Лулу и Лео, сигурна съм че там, където сте има много светлина. И много рисунки 🙂

 

Блогът на Марина , в който сега на първо място стои официално изявление на нея и Кевин след смъртта на две от децата им.

Фондът, основан от Марина и Кевин в памет на децата им.

 ТУК също.