Убий надеждата

961169e5710719c0e6f19e8ee015a490
АЛИСА: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
 
ЛУДИЯ ШАПКАР: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.
 
АЛИСА: Но нали надеждата умира последна…
 
ЛУДИЯ ШАПКАР: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони. Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.
 
АЛИСА: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
 
ЛУДИЯ ШАПКАР: Няма значение. По отношение на каквото и да било… Към себе си например. Надеждата е следствие от навика — смъртоносна инерция да запазиш старото. Убий надеждата.
Advertisements

29

It was a sunny, colorful day 🙂
I turned 29 yesterday.

My mother has taught me to never hide my age. On the contrary – own it. Love it. And I do.

Thing is, on birthdays people tend to look at what they don’t (yet) have. For instance, I thought I would have achieved some goals and dreams by now, which actually seem pretty distant, instead of close right now. I didn’t know that when I turn 29 I will be where I am now. And I’m kinda sad about it.

On the other hand, I didn’t expect to feel okay about my 29th birthday, but I did. And that’s because of the people in my life, who once again showed me what I mean to them… I felt loved… And happy. Thank you.

Something beautiful for today

3a93c624e247bb362195d7249bdcb131

Случайното намиране на тази снимка пасна идеално с настроението ми днес… В нея има такава сила, жаркост, страст, безумие, искане… Беше като остатък от съня ми снощи, който ме е намерил днес, за да ме ослепи отново и да поднови отпечатъка си в мен.
Обожавам  усещането на свобода, дързост, любов… Визуализирано до перфектност в този кадър.

(Perfect) Quote of the day

I don’t fit in. But…that’s a big part of what makes you an artist. It’s a blessing but, it’s also a curse – ‘cause that is what we do: we feel, very deeply, all of the time. But, instead of sneaking out, or acting up, the best way for people like us deal with all them feelings, is to write them down.

(“Nashville”, Clare Bowen as Scarlett O’Connor)

Babies all around

Моя колежка и приятелка пристига в офиса, крепейки огромното си заоблено коремче върху тъничките си като на 12-годишно момиченце крачета. Бременна е в 8мия месец и съвсем скоро ще си гушне момченцето.
Друга колежка влиза и всичко засиява. Руса е и е бременна в шести месец с първото си дете – момиченце.
Трета колежка наминава, хванала за ръка едногодишното си момчеце. Понеже е в майчинство, не сме се виждали отдавна. Но – изненада! Тя няма да се връща скоро на работа – защото е бременна с вторият си син в петия месец.

+++

Отивам в Компот от круши, за да стана част от прекрасната идея за lovebomb на Яна. Прекрасно магазинче, с прекрасно изкуство и много джвъчки, които мога да разглеждам с часове. Появява се самата Яна с милата Мила! Прегръщам и целувам Яна, а после затаявам дъх, когато тя разкрива Мила пред погледа ми и малката ми се усмихва… Ама така ми се усмихва, сякаш знае някаква хубава тайна, свързана с мен, която обаче не може да ми разкрие. Усмихва ми се, тази хубава Мила, и усмивката и очите й казват: “А пък аз знам нещо хубаво, което ти не знаеееш!” За мен това хубаво нещо може да е само едно…
– Мила, ти май искаш да ми кажеш нещо.
– (майка й) О, сигурна съм!
Разменени погледи, усмивки и топло разбиране. Един прекрасен миг. Иначе… отидете в Компота, заслужава си. Има някаква магическа атмосфера там, която успокоява всички тревоги. А ако се случи да срещнете и Мила, тогава вече денят ви ще е гарантирано усмихнат!

+++

Братовчедка ми роди второто си дете 14 години след първото. Нещо толкова мечтано и чакано от нея, че емоцията покрай раждането на малката Ивка се прехвърли и на нас. За пореден път се убеждавам, че най-малките неща всъщност са най-ценните. И че мечтите се сбъдват в най-подходящия момент.

+++

На планински “уикенд” сме с кумовете ни и техите три деца. Мила (да, още една:) ) и Никола се надпреварват да са до мен.
– Аз искам да хвана Цвет за ръка!
– И аз икам да вана Цвет за ъка!
– Него не го хващай… (пошушнато на ухо, детска ревност към братчето).
– (аз) Аз имам две ръце и мога да хвана и двама ви. (неопитен опит за туширане на съревнованието)
Ходим известно време така заедно, после малкият се отплесва по някакви камъни. Малката продължава да върви до мен като истинска госпожица. После се качва да върви по ръба на висок дувар. Водя я и внимавам да не се катурне.
– Цвет, ти като имаш бебе, го кръсти Мила!
– А ако е момче?
– (след секунда размисъл) Милчо!

+++

Говоря си с приятелка, която живее в Испания.
– Ти това лято ще си идваш ли?
– Не, мило, чакам бебе и няма да мога да пътувам. Тъкмо влизам в трети месец, вече мога да казвам…

+++

Babies all around.

 

 

To a special girl

Пиша този пост за Мерием, която щеше тази година да стане на две.

Мери не трябваше да се ражда април, това беше много рано за нея. И все пак, тя е родена само 4 дни преди моят рожден ден. Историята й знам, защото съм фенка на майка й отдавна, по съвсем други пътища и за други неща.. и я обичам 🙂 Случилото се с Мери ми повлия, всъщност…бих казала, че, подобно на историята на Лулу и Лео, ме промени много.

Ще разкажа една история, която за мен има връзка с Мери и с това, което остава, след загубата на дете. Не съм сигурна дали трябва да я разказвам, но така го чувствам, so here it goes…

Всички от семейството страна на баща ми вече са на оня свят. Брат му почина преди 3 години, дядо – преди близо 10, а баба, майката на татко – преди 6 месеца. Това, което малко хора знаят е, че баба е имала три деца и първото й дете, момиченце, е починало малко, преди да навърши една годинка.

Момиченцето се е казвало Мария. На годишнината от смъртта й (сега, срам ме е, че не помня точно кога е, но мисля, че е май) баба ми винаги раздаваше за душата й (такава практика има по нашия край). Раздаването за душата на покойник включва общо казано, подаряването на храна и напитки на някого за “Бог да прости”. Човекът трябва да поеме каквото му подават и да се прекръсти. Приема се, че по този начин, наречената за покойника храна отива при него. Нещо такова. Да не се отплесвам.

Всяка година раздаваше баба за дъщеря си и всеки път плачеше. Всяка година, всеки път, и не само на датата. Това детенце го е родила, когато е била на 17 години и го е загубила след 11 месеца. Баба ми почина на 80 години. В продължение на 63 години, очите й са се изпълвали с прясна мъка по това дете. Не сякаш загубата е станала преди повече от половин век, а сякаш е станала вчера. Името й, Мария, много се споменаваше в дома им. Аз знаех, че това дете е моя леля, която за съжаление си е отишла още като дете, зная името й откакто се помня. Просто баба я споменаваше при всеки удобен случай и всеки път очите й се наливаха с тази прясна мъка. Винаги сме знаели, че баба ми е родила две момчета и едно момиче.

По интересното е друго. След като баба почина я погребаха до дядо. На третия месец от смъртта й, ходихме да “прелеем” гроба с вода, да оставим цветя, да постоим там. Бяхме 5-6 души. Когато стана време да си тръгваме, всички се запътихме към изхода на гробището, но татко изостана. Аз се обърнах да го питам идва ли, и той кимна и каза: “Да, само да ида да прелея и сестрата.”
И се запъти към едно малко гробче, почти скрито под две надвиснали дървета.

Баща ми е роден шест години след смъртта на сестра си. Никога не я е познавал. Беше близък с брат си (чичо ми) и винаги като говореше за него казваше “брата”. Може би разбирате колко мило и трогателно ми стана, като чух да говори за сестра си със същото интимно и близко обръщение – “сестрата”. Сякаш е някой, който винаги е познавал. А може би е така? Имаме ли представа всъщност откъде идваме и доколко сме свързани един с друг с молекули и душа? Може би всички се познаваме още отпреди да се явим на тази земя.

Но важното в историята и това, което исках да кажа, е… Дори децата, които са си отишли от семейството си прекалено рано, все пак остават част от него. Баща ми винаги е знаел и чувствал, че има сестра и не е приемал себе си като човек само с брат, а като човек с брат и сестра.  Тази сестра е съществувала и никой не се прави, че не се е случвала, въпреки тежката трагедия на загубата й. По същия начин (убедена съм) и двете сестри на Мери ще знаят, че имат още една сестра, винаги.Това аз наричам смелост, любов и емпатия.

В България е едва ли не табу да се говори за загуби, приема се за нещо толкова мрачно и немислимо за обсъждане, че хората започват да шшт-кат, да махат с ръка, да викат “айде, стига”. Да, обаче е важно да се говори. Когато хората имат нужда, трябва да могат да кажат колко им е мъчно, колко е несправедливо или просто да споменат детето си ей така, за да усетят вкуса на името му върху езика си. Те трябва да бъдат просто изслушвани с емпатия, без съдене.

Каузата на Яна, майката на Мери днес е това. И това. В памет на Мери, нека помислим повече за това.

 

10 признания на една пристрастена „салсера“

1. На парти не обичам да каня мъже и ако поканя някой, това означава, че наистина, наистина, наистина искам да танцувам в този момент… и точно с него. Може да се приеме като голям комплимент 🙂

2. Има песни, на които трябва да танцувам и ако няма с кого в този момент, буквално се разтрепервам.

3. Завиждам на онези, които имат възможността да танцуват с човека, в когото са влюбени. Никога не ми се е случвало.

4. Когато танцувам бачата, затварям очи.

5. Когато танцувам бачата мразя да ми говорят на ухото. Пич, разбирам идеята, но не е сега моментът. Въпреки, че сме прегърнати толкова плътно.

6. Когато танцувам салса предпочитам да е кубинска.

7. Танцувала съм с много партньори, но само двама дотук след песента ме оставят с омекнали капачки на краката. Честно, нямам нищо романтично към тях, просто начинът им на танцуване ме кара да мисля за тъмна нощ, плаж на Карибите и много запалени свещи наоколо…

8. На салса парти съм друг човек, защото там е друг свят.

9. Не мога да танцувам с токчета/обувки за салса. Танцувам с кецове.

10. Въпреки премрежения поглед, очите впити в очите на този, с когото танцувам и движенията от типа „искам те тук и сега“ аз не съм влюбена в този, с когото танцувам бачата. Просто съм влюбена в бачатата.

 

Quote of the day

“Мисля, че едно от най-лошите неща е човек да чака да стане готов за нещо. Вече имам чувството, че всъщност никой, никога не е готов за нищо. Понятието “готов” не съществува. Съществува само “сега”. И по-добре да направите това, което искате, сега. Казвам го толкова убедено, сякаш съм готов да скоча с бънджи утре – но не е така. Не съм много по рисковете. Но наистина смятам, че в живота “сега” е най-добрият момент за всичко.”

 

Оригинал.

 

 

Днес

Днес….
Днес съм тъжна. Днес отидох да ти запаля свещичка. Засия много силно. Върху нея падаше светлина от прозореца на църквата. Леко приглушени, сияйни слънчеви лъчи.
Днес мисля за теб. Избягвам го по принцип, защото усещам физическа болка. Позволявам си да мисля за теб само около тази дата. Понякога си представям какво си чувствал в онези последни дни, как си плакал – не за себе си, а за всички останали, как във всяка сълза страданието е било за народа, а в гърдите – жегата от парливи, смесени чувства – дълг, отчаяние, жалост, гняв, тъга… Толкова надежди, толкова борба, толкова сила, толкова любов. И накрая – въжето.
Винаги ще плача за теб, винаги ще ти паля свещ, ще те помня. Ще съжалявам за ненавременно прекъснатия ти, смел, достоен живот. Защото друг като теб още не се е родил. Но ние го чакаме.
Чакаме теб.

Без революция сме загубени во веки веков.

Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.

Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате.

(В. Левски)