Живей в настоящия момент? Ама той е гаден!

Или как разбрах какво имаха предвид дзен философите и спрях да ги мразя.

Кой беше ти, който ми каза пръв да заживея тук и сега, за да бъда щастлива, не помня, ама искам да ти кажа ясно и отчетливо точно три думи: това не работи!

ТОВА

НЕ

РАБОТИ

Дзен философията на „настоящия момент“ ми беше позната и отпреди. Бегло. Започнаха да ме заливат с нея сериозно едва, когато за пръв път в живота си изпаднах в депресия през 2013 година. Аз съм си приказлива по натура и никога не се затварям достатъчно в себе си – дори, когато ме тресе апатия. И депресията ми е такава, странна като мен – първо, функционирам 95% от времето като напълно нормален човек и второ, непрекъснато споделям в големи подробности защо точно съм тъжна – резултат от силната ми осъзнатост на чувствата, която имам от дете. Една от суперсилите ми е да закова с абсолютна точност какво точно изпитвам и защо. Не го умея това да съм депресирана мълчаливо (макар че пробвах, признавам си). Все отнякъде извира – или в писане, или в много говорене, в чатене по интернет или драскане на безсмислени съобщения от нищото на приятели. И взех, че споделих. Че съм зле, че съм тъжна, че не вървя наникъде и че

ТУК

Е

ГАДНО!

Тогава се започна.

Хората, които съветваха без да разбират

Великия съвет, от който щях да чувам най-различни вариации в къс и дълъг вариант през следващите три години, цъфна почти на мига. Закърмени с думите на Екхарт Толе (е тоя ако го видя някъде, че му цапардосам един по чутурата!), невероятно мъдрите крилати фрази се редуваха да долитат с шибаните си крила при мен и да повтарят едно и също по сто различни начина. Така де, може и да не схвана. Ето с какво се лекувала депресията и тревожността:  трябвало да си тук. Не вчера, не утре, а днес. И щяло да ти е добре! Защото, видиш ли, цялото напрежение и тъга, цялата мъка и негодувание, която тровела дните, идвала от неживеенето в това велико Сега.

А така.

Аз пък ще ви кажа, че точно Сега не ме кефи. Ама толкова не ме кефи, че предпочитам триста милиона пъти повече да мисля и за вчера, и за утре, и за на баба ми младостта, когато са се надцаквали коя да си избродира повече покривки и ще изплете повече терлици за зестрата. Защото животът в настоящето, мили хора, води към радост и щастие САМО ако си харесвате живота в момента. Ако имате това, което си искате и ако искате това, което имате. Нека да попитам аз директно: ако аз не харесвам точно настоящия момент и точно настоящия момент ме прави тъжна и объркана, с какво точно ще ми помогне да застана баш в него, да се застопоря и да повтарям упорито „Аз ще съм тук и сега, ама тук и сега ще съм си, да, няма да мисля нито за утре, нито за вчера, аз искам  в настоящето да съм“?

Трънци.

Няма шанс да се почувствам по-добре, ако изгубя представа за утре и просто си седя днес. Единствения шанс да усетя проблясък в дългия тунел е да вярвам, че утре ще дойде и може би ще му се види края на

ТОВА

ГАДНО

СЕГА!

А когато Утре дойде, превърне се в Сега и вече е преобразено в щастие и постигнатост, тогава вече мога и да се съглася да си стоя уютно в него.

Каква беше същността…

Приятелите ми схващат бързо – и дори и тези най-запалени по дзен философията за настоящия момент се научиха да разпознават злобния поглед, който им хвърлях безмълвно всеки път, когато се опитваха да ме подбутнат да си седя в Сега-то. И да си млъкват.

Разбрах съвсем сама  кога работи Сега-то чак, когато схванах какво искат да кажат. Схванах Същността. И се вбесих мега. Защото можеха да го обяснят толкова по-добре! Защото самите те не го разбираха. Защото бяха наизустили книги. Или просто повтаряха като папагали.

Ето с какво ви съветвам да замените съвета „Живей в настоящия момент“.

ФОКУСИРАЙ СЕ ВЪРХУ малките НЕЩА.

Ето къде се губи нишката. Ако постоянно натъртваш на хората да живеят в настоящето, те ще хвърлят едно око на това настояще, ще видят, че нямат човека, за който копнеят, работата, за която мечтаят и признанието и любовта, които са им нужни; ще ви напсуват наум (бъдете сигурни), ще кимнат и ще отминат нататък в мечти за по-добри дни. По-добри дни ОТВЪД днес. Защото това крепи човека, когато не му е добре. Отричането на Утре е много вредно нещо и само защото някой, някъде, някога е казал, че депресията и безпокойството на човек идва главно от мисленето за отминали грешки или бъдещи проблеми, не го прави пълноправна истина. Утре трябва да го има, така както трябва да го има и Вчера – така, както трябва да има сутрин, обед и вечер, пролет, лято и зима. А да кажеш на някой просто да живее в настоящия момент без да му обясниш какво имаш предвид или още по-зле – без самия ти да го разбираш – е супер безотговорно.

А нишката лежи в малките неща.

joey-and-bing

Enter a caption

Джоуи: Та, какво правим сега?
Чандлър: Пилеем си живота!
Джоуи: Имах предвид за обяд…

Малките неща, които имаме. Приятел, който е до нас в момента, храна, която можем да си купим, небе, което имаме очи да погледаме. Толкова огромни са исканията ни, толкова гигантски мечтите, че забравяме да погледнем какво има наоколо. А там е простичкото и истинското. Това, което е Сега, истинското Сега. Майсторлъка е да не залитнеш в нямането, докато се мота наоколо, а да закачиш само имането. Защото

ТИ

ИМАШ

МНОГО!

Това е урока – да схванеш защо дзен поученията не работят, защо истината е вътре. Затова, когато не искате да сте тук – не бъдете. Не бъдете в емоцията и в нямането, не се закотвяйте насила в днешния ден, без да мислите за идващото по-добро.

Вижте с кой ще обядвате днес, погледнете в очите му и се усмихнете.
Малките неща.
Работи.

Advertisements

Хаотичен пост

Добра идея е човек да пише, когато се чувства объркан или на кръстопът, или просто заседнал. Моята професия  обаче е свързана с ежедневно писане и ровене за вдъхновение до най-дълбоките ниши на душата и ума, затова блога често остава пренебрегнат, самотен. И не защото съм изчерпана – съвсем не. Понякога това, което искам да напиша, ми изскача в главата в ужасно неподходящи моменти. В градския транспорт. Вървейки по улицата, джапайки в кишата. Вечер, когато точно съм се стоплила в леглото и не ми се мърда. Когато си играем с котката и е въпрос на живот и смърт тя да улови закачения на връзка стар чорап, който аз управлявам.

И все пак някои неща си остават в ума ми, на преден план и готови да бъдат записани. Ей така, за да не се забравят.

***

Много е странно усещането да се развиваш стремглаво в духовен план, да усещаш как осъзнаването на безсмъртната душа (леле какви изрази съм започнала да използвам) се случва ежедневно и постоянно…и в същото време в реалния живот да не мръднеш и на йота към целите, които си си поставил. Сякаш вървиш на пътека във фитнеса. Можеш да вървиш с големи крачки, можеш да усилиш скоростта, да се затичаш, да напрегнеш мускули, но въпреки всичко да останеш на едно място. Пътеката във фитнеса се движи само фиктивно. По същия начин се движи и животът ми в момента.

Израстването в духовен план обаче ми се отразява добре на … усещанията за света, ако мога да се изразя така. Откривам най-различни знаци, идеи и намеци, навсякъде около себе си, които се опитват да ми кажат нещо. А аз в повечето случаи ги разбирам. И да, наясно съм, че звучи странно, но си е така.

Трудно ми е, всеки ден. Това “стоене” ми е трудно. Нищо не постигам от това, което си бях начертала в главата да постигна до 28-мия си рожден ден. Следващият месец всъщност е 29-тият. It’s a struggle sometimes. K. ме пита за какво си мисля, когато въздишам. Аз му казвам, че трябва да отработя някои собствени неща. Той ме пита може ли да помогне, аз му обяснявам, че е важно да се справя сама с тези уроци. Поне ме разбира. Soulmate.

***

И все пак. Представете си, че искате нещо от дете. И знаете, че целият ви живот ви води към него. Странното е, че го искате от 16-годишна възраст, докато други хора и не помислят за това преди 35. Представете си, че всяка крачка в живота ви, във вашите представи, ви води към този момент. Усилията, които влагате, малките постижения, енергията, компромисите, които правите с какво ли не, понасянето на какви ли не болезнени уроци. Всичко в името на това.

И най-накрая моментът идва. Всичко е подредено, всички са се навили, действаме. Точно в този момент обаче идва онзи изсмиващият се, подиграващият се урок. Урокът на живота ви идва баш в момента, в който си мислите, че най-после имате зелена светлина да получите мечтата с главно М. Получавате крещящ отговор. И той е: “Не.”

Оттам нататък започва кошмара.

Преминавате през какви ли не фази. И то не да ги преминете веднъж и да престанете с тях – не, превъртате ги отново и отново, като часовник, който стига до 12 и започва пак от 1.

Всъщност в този специфичен случай има дванайсет фази на скръбта.

1. Недоверие. (“Да бе, не може да ми се случва точно на мен. Би било прекалено жестоко”)
2. Окриляване (“Аз мога да се справя с това за нула време! Щот съм пич.”)
3. Фантазиране (“Мисля че стана!!! Мда, усещам го!!! Светът е прекрасен.)
4. Депресия (Нищо няма смисъл. Не ми дреме въобще, че живея. То това не е истински живот, не е този, който исках, hence – не се брои.)
5. Завист (Е добре, как на нея й се получи от половин път!?!??! Тя даже не го искаше, човек!)
6. Злоба (“МРАЗЯ ВСИЧКО, ама всичко. Няма нещо, което да не мразя. Май най-много мразя себе си.”)
7. Гняв (“Искам да чупя, да мачкам, да пребия някой/нещо, искам да унищожавам и да се смея, докато света гори!”)
8. Саморазрушение (“Ако не ям 3 дни, изпуша 4 кутии цигари и се опитам да изкача връх дали ще припадна? Я да пробвам.)
9. Изолация (“Не искам да виждам никой, никой не ме интересува. Какво като ме обичате? Изобщо не ми е достатъчно, все ми е тая.”
10. Примирение (“Еми, явно така ще си е. Мисля да се откажа. В крайна сметка не е краят на света.”)
11. Просветление (“Необходима ми е яснота и дълбоко осъзнаване, за да постигна мир със себе си.)
12. Щастие (Днес е хубав ден. Не ми трябва нищо друго освен това, което имам в момента. Обичам всички и всъщност съм безкрайно щастлив човек, обграден с любов”)

A после – отначало.

***

Отделно от всичко, написано по-горе.

Усещам много ясно, че навлизам в нова ера. Имам различни желания, различни мисли, различни стремежи към себеизграждане и т.н. Имам най-различни вдъхновения, искам да съм полезна по милион различни начини. Супер приятно е усещането, че си допринесъл макар и мъничко за някоя кауза, че си подал ръка, много е смиряващо и приятно.

Чакам си пролетта, защото това си е моят сезон. Тогава съм родена, тогава, когато всичко се събужда за живот, всичко се ражда отново. Много е therapeutic и catarctic. Преходите между сезоните въобще са магическо време – необходимо е да се заслушаш и почти винаги чуваш това, което ти се казва  тихо или силно, това, което е невидимо и е наоколо. Изпитвам напоследък силно влечение да съм сред дървета – например в някой парк, не ми е нужна дива гора. Паркът е достатъчен. Силно се зареждам там.

***

Нещо хубаво – хванах си буркана с желания, (много по-пълен, отколкото на снимката) изпразних го и проверих… 4/5 от изсипаните вътре листчета бяха СБЪДНАТИ. Останаха 5-6 броя цветни, сгънати хартийки на дъното му. Много яко усещане. Всичко се сбъдва… in its own time. Трябва да се запомни това.

***

Стига толкова. Скоро пак.

Hello, autumn

Featured image

I don’t stop here much often anymore. Not because I have nothing to say, I do, but because when I’m in a darker place than usual, I tend to close off to people and that goes for the few readers of this blog, too.

I work, a lot. I meet with people I love, I talk to some of them honestly about how I feel, I let them love on me and tell me it’s going to work out very soon. I listen to songs by Elvis Costello and Matthew Perryman Jones and Jack Johnson, over and over again. I work on a book translation, which is really exciting for me, because it will be printed for real and my name will stand alongside that of the author. In the evenings, me and K snuggle under one blanket, keeping our feet warm together, rubbing noses, laughing about stupid things, teasing the cat, loving on the cat, loving on each other, watching marathons of tv shows and sleeping semi-peacefully in our little bubble we call home. I play my guitar on the weekends mostly. Freya makes us laugh every day and we learn every day that the little gray kitty we took in last year was meant to come to us, specifically to us, to make us better people. It may be funny, but our cat teaches us a lot every day. Patience, mostly. Love. Gentleness. Sense of humour. Goofiness. More love.

I’m trying to disappear since the weather changed. Not in a bad way, just a little, to make myself smaller, stop feeling so much and at the same time, feel everything more closely. It’s autumn now, everything falling asleep and coming alive in a different way. Weather is colder, we wear warm clothes, hats, scarfs and we hug more now. Transitions between seasons always make me a little melancholic, but also make me hopeful that the next one is bringing me closer to my biggest dream…

I very much want my life too to be about the little and beautiful things, about little feet on my hand, pink and blue and white and green shoes and hats, dropped toys everywhere and masterpieces of scribbles on my fridge. But at this point, all I have is the hope that someday, it will be. I have almost nothing left but this hope and I’m not letting go of it.

Will write again soon, I promise… ❤

28 (пост с много цифри)

“When you are in doubt, always choose love.”

 

27-мата ми година беше доста бележита в живота ми. Когато се опитвам да направя оценка на изживяното през нея, сякаш лошото надделява повече от хубавото. Един горчив урок, който помрачи много щастливото събитие на сватбата ми ме преследва все още, напомняйки за себе си, бих казала, ежедневно. Тази седмица казах на приятелка, че 27-мата ми година не ми хареса и бих искала да я повторя ако може. Казах, че на рождения си ден просто ще откажа да стана на 28, а ще избера да стана отново на 27, за да “поправя” случилото се. Да изпращаш година от живота си на поправителен изпит е смело, шантаво и леко плашещо.

И невъзможно.

Идеята за повторението ме преследваше няколко седмици. Избистряше се в главата ми, помътняваше отново; усещах, че търся нещо, което да я кротне и успокои. Търсех closure. За себе си, за сърцето си, за 27-мата ми година. Мислех как ще го направя: сутринта на рождения си ден, ще напиша първо един голям пост във фейсбук, с който уведомявам всички, че ставам отново на 27 и да го имат предвид, когато ми честитят. После ще съобщя на близките си, ще убедя мама, че съм се родила през 87, а не 86 – разликата не е толкова голяма, нали? Едва ли някой щеше да протестира. Какво ги бърка тях? 27-мата ми година трябва да се поправи.

Преди няколко дни се събудих рязко сутринта, беше 6:30. Бях се стреснала от нещо и лежах известно време, опитваща се да заспя отново. Но не ставаше. Мисълта за поправителния изпит, на който смятах да пратя насила 27-мата си година се беше загнездила много сериозно в главата ми и не ме оставяше на мира. Питах се “защо?” Питах се “как?” Питах се “дали?” Отговорите се блъскаха, препъваха един в друг, разнообразни, някои гневни, други спокойни, “дзен” така да се каже. Някои крещяха. “Защото не си се справила.” “Защото трябва да има различен край!” “Защото ти самата го искаш!”

После настъпи осъзнаването.

Бавно, кротко, полека. Преброих дните, оставащи до рождения ми ден (7) и се замислих какво ще правя във всеки един от тях. Ще страдам ли? Ще се боря ли с порастването, с отлитането на още една година от младостта? Ще се радвам ли, че ми остават още много в резерва от нея, въпреки, че нещата, които си бях поставила за цел докато стана на 25 все още не са факт и сега, когато съм на път да стана на 28? 3 години по-късно аз тъпча на едно и също място. Поне в главата си. А света тече ли тече, бърза, успява, преуспява, пресища се. Всички са щастливи. Преди се радвах да виждам щастливи хора, а напоследък им се дразня. Защо не се смеят по-тихо?! Защо трябва да слушам как приятно мърда бебето в корема или каква влюбена екскурзия са си направили, а вече планират следващата? Говорете си някъде другаде, не край мен, аз искам тишина. Тишина и… самосъжаление.

Но дали това искам наистина?

В ранните часове на сутринта лежах и гледах ту през прозореца, ту в картината над главата си. Стаята беше топла от моят дъх и от този на К. Той спеше до мен, кротък в съня си, почти дете. Когато спи му прощавам всичко, а когато аз спя до него – наистина всичко. Има топъл гръб и затова обичам да се сгуша зад него. И все пак някакси, дори с гръб към мен, успява да ме прегърне. Много е топъл като спи.  Защо когато се отпуснем заедно в сън забравям всичко лошо и ме обзема покой? Насън чувам гласовете на бъдещите ни деца, смехът им, знам имената им, знам с какви очи ще бъдат. Нещо повече – знам, че идват. Усещам приближаването им почти физически, на необяснимо ниво. Просто са толкова близо, че мога да направя тази връзка с тях, те, които още не са заели формата си, а се реят навсякъде – наоколо, горе, долу, вътре и извън мен. Чакането вече не ме убива точно заради това усещане на близост с тях. Идват.

А аз коя ще съм, когато пристигнат?

Мога ли да се приема с всичките белези по мен – видимите и невидимите? Мога ли да приема злините, които въобще не съм викала, а въпреки това ме намериха? Мога ли да забравя как крещях срещу света и Вселената и ги наричах с най-ужасяващите имена, обвинявах всяка клетка и проклинах, че съм се родила? Мога ли да забравя, че винаги съм искала само любов и семейство, а вместо това получавах само удари и разочарования? И най-важното – мога ли да стана на 28 години?

В тихите минути преди градът да се разбуди съвсем, успях да си отговоря най-после. Взех решението, което ме изгаряше нерешено почти цял месец, усетих осъзнаването, което настъпи много бавно, много бавно в мен. Като леко дръпнати струни на китара, у мен зазвъня тихо спокойствието, приемането. Успях. Почувствах се пак цяла… Не знаех и не знам докога. Но сега е така. Сега вярвам. Избистриха се в главата ми всички щастливи елементи, които имам в живота си. Писането, братовчедите ми, приятелите ми, котката, китарата… той… Пръстените на ръката ми и многото песни, които да ми напомнят. И те… те, които идват към мен, усмихват ми се в безкрая и чакат удобен момент, да се шмугнат завинаги в живота ми. Завинаги, без право на замяна. Като отминала година, която няма как да заведеш на поправителен изпит. Те, които са още безплътни, незаели формата си, реещи се навсякъде наоколо, вътре и вън от мен и толкова близо, че вече мога да ги усетя и знам, че правят контакт с мен. И ми дават от своята сила. И знам защо ще дойдат точно при мен… те, които вече познавам на толкова молекулярно ниво, че усещам замаха на присъствието им, макар, че още не са дошли.

На 28 без 7 дни най-после успях да пусна 27-мата година да си ходи, понесла в себе си като вихрушка смях и любов, много сълзи, пръсти върху струни, I’ve been needing you lately , Go on и  много, много преоткрити мечти. Успявам да кажа “сбогом” на чувствата, които ме закотвят на едно място без да очаквам завръщането им, защото знам, че предназначението им е изпълнено. Успявам да кажа “сбогом” на гнева, който ме кара да удрям слепешката, с надеждата да нараня така, както мен ме нараниха, че и по-лошо. И да си обещая, че ще съм по-друга. Не изцяло, но малко по-различна. По-добра за себе си и за света. И за летящите горе същества.

Може би все пак е добре да стана на 28 през 2014.

Нова възраст. Ще свикна. Може и да я заобичам. Ако ми позволи.

Добре. Хайде ела, 28. Готова съм!

 

 

Днес

Днес….
Днес съм тъжна. Днес отидох да ти запаля свещичка. Засия много силно. Върху нея падаше светлина от прозореца на църквата. Леко приглушени, сияйни слънчеви лъчи.
Днес мисля за теб. Избягвам го по принцип, защото усещам физическа болка. Позволявам си да мисля за теб само около тази дата. Понякога си представям какво си чувствал в онези последни дни, как си плакал – не за себе си, а за всички останали, как във всяка сълза страданието е било за народа, а в гърдите – жегата от парливи, смесени чувства – дълг, отчаяние, жалост, гняв, тъга… Толкова надежди, толкова борба, толкова сила, толкова любов. И накрая – въжето.
Винаги ще плача за теб, винаги ще ти паля свещ, ще те помня. Ще съжалявам за ненавременно прекъснатия ти, смел, достоен живот. Защото друг като теб още не се е родил. Но ние го чакаме.
Чакаме теб.

Без революция сме загубени во веки веков.

Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.

Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате.

(В. Левски)

Много набързо за пушенето

Много дискусии, много нещо. Аз като една чат-пат пушачка да си кажа набързо, без да влизам в дискусии (то няма и нужда). The occasional cigarette си я позволявам може би веднъж месечно – даже “позволявам” не е подходящата дума тук, защото никога не съм изпитвала оная нужда да си поставям спирачки пред непреодолимото желание за пушене. Просто то при мен липсва. Мога да се сетя за цигара днес, да си купя кутия, да изпуша една и после два месеца и половина тая кутия да се подмята в чантата ми, докато се овъргаля и овехтее до степен, че когато с мама седнем на кафе и тя попита „Абе да имаш една цигарка?“ мен да ме е срам да я извадя. (Да, с мама някой път си пушим заедно, пием си кафето и клюкарим. Готино е.)
Ta набързо. Няма по-гадно нещо от задимено, опушено заведение, където дори сепаретата са попили тежката, отровна миризма на дима. Миризмата на застоял дим, полепващ по гърлото и косата е едно от най-неприятните неща на света. А когато ходя на салса парти и танцувам на дансинг, обсипан с двойки и хора, градусите са повишени на макс и движенията стават все по-бързи и динамични, най-противното нещо е да се опиташ да си поемеш дъх между две фигури и да усетиш как започваш да се задушаваш. И това е буквално. Прекъсвала съм танц и съм тичала навън, за да си поема въздух, защото при опит да дишам дробовете ми се бяха напълнили със сивия дим, издухан в моя посока. А миналата вечер в MIXTAPE щях да се разплача, защото се оказа, че трима души бяха приели, че вече сигурно е разрешено да се пуши и бяха навирили цигарите на бара в непосредствена близост до дансинга. Не ми се мисли какво ще е, когато не са трима, а трийсет и трима. Което сигурно ще е скоро. (Пак ми се дорева.)
И въобще, безсмислено е. Гадно, гнусно, безсмислено. Нагледах се на текстове, защитаващи пушенето, които са на ниво „аз съм тригодишно дете и искам всичката захар от захарницата защото така.“ Наслушах се на политици, поставящи бизнеса на теглилка от другата страна на здравето. И подпомагайки тежестта му. Писна ми, много ми писна. Не разбирам кой им пречи да пушат ако искат и защо това трябва да се случва в заведения, където се храним, на места, където се танцува и дишаш с пълни гърди… Аз ако искам да пуша, в никакъв случай това, че трябва да изляза от помещението няма да ме спре. И въобще… Днес ми е така. Гадно.

Controlling Tsvet

Не съм се качвала на трамвай/тролей/автобус от близо две години – хващам метро до центъра, а от там вървя 10-15 минути – приятно сутрешно раздвижване, срещу което нямам нищо против дори зимата. Днес обаче, тичаща и закъсняваща за работа, реших да се прежаля и да хвана за една спирка някой трамвай. И си викам „Споко уе, Цвет, никой не е чак такъв карък, че единственото му качване на трамвай/тролей/автобус за година и половина, и то за една спирка – да го хване контрола.“
О, свещена простота…
„Моля, билетчета и карти за проверка.“
Хлъц.
Реших, че нямам избор, освен да мигам, лъжа и мажа.
Проверяващият e чичко над 50-на години, леко плешив, кльощав и сравнително интелигентно изглеждащ. Score.
„Извинете“, казвам, „обаче нямам билетче – в бързината се качих уж на 10, а то се оказа 8-ца. Голям фал. Усетих се като беше тръгнал вече трамвая, сега ще слизам.“
„А, да“ – вика ми той, „то тия ги знаем наизуст, тия оправдания, това сто пъти съм го чувал“.
Аз тук малко се разочаровах, защото тъкмо се бях възхитила от себе си, как бързо измислих и каква оригинална лъжа. Пък то – сто пъти го бил чувал! Тюх.
„Казвам ви, обаче, че съм си редовен пътник и супер инцидентно се обърках тоя път, не бих пътувала гратис, просто не ми е в стила (и въобще по принцип не ми е в стила да се возя в мръсните и миризливи ви транспортни средства, освен когато е работното ми време е започнало преди 5 минути, а аз съм на 15 минути пеша оттам.)
„Ама не ме интересува, заплащайте.“
„В момента нямам толкова пари.“
„Е, тогава иди да изтеглиш от банкомата“
В тоя момент трамвая намали, спря и си отвори вратите на спирката на Славейков. Аз страхливо слязох, той – с мен. Продължихме да се разправяме, междувременно благодарих наум на Всевишния, че поне не ми се падна гръмогласен и прост, а тихичък и сравнително възпитан контрольор.
„Хайде, отивай до банкомата“ – продължаваше да настоява той.
Сигурно в тоя момент повечето от вас биха избягали без да се обръщат назад. Аз обаче реших, че вече е въпрос на чест да успея да го убедя в моята версия, супер се амбицирах да го накарам да ми повярва на лъжата и го заубеждавах още по-пламенно, че съм си редовен пътник и никога не си позволявам да пътувам без билет, ама ей на, обърках се, и тъй като щях да сляза на следващата спирка, просто реших, че няма смисъл да взимам билет, и се чувствам толкова виновна, но няма как, не мога да върна времето назад… Той от време на време ме прекъсваше с подканвания да ходя до банкомата, обаче явно започваше да му става все по-неудобно, пък и сигурно сме изглеждали странно отстрани – аз, супер представителна, в една от най-хубавите си рокли, с грим и прическа и тъмни очила, убеждаваща повехналия държавен служител в честността на преданото си към градския транспорт сърце… В един момент забелязах, как той все повече и повече избягва зрителен контакт с мен и започна лееекичко да се извръща, да ми дава рамо, така да се каже. Осъзнах, че всъщност човека ме пуска да си ходя, обаче не може да ми каже ей така директно, и да рискува не само своята,но и репутацията на всички така отдадени на професията си негови колеги, които до този момент щяха да са ме разкостили без да се трогнат нито от грима, нито от рокличката ми. Трябваше да защити доброто име на бесовете, които схрускват и изплюват всеки осмелил се да премине на тъмната страна и да се опълчи срещу всеобхватното им господство.
Е, наложи ми се да се примиря, че въпреки красноречието си, няма да мога да докажа и да убедя чичкото в собствената си честност. Не мога да отрека обаче, че ми стана криво от тоя факт. И с едно троснато „Добре, отивам до банкомата!“ си тръгнах, свих си зад ъгъла и…
…право в офиса.
Чудя се дали още ме чака?

Truth be told

Днес получих във facebook покана за среща на класа от гимназията. Поканата се извърши чрез съобщения, наслагани върху стената в общата група на класа (към която бях безапелационно адната без да знам какво се случва). Това само по себе си не е изненадващо, пределно ми е ясно, че има хора, които си умират да организират сбирки, особено сега като наближава сезона на баловете, явно нещо започва да им прищраква по темата. Впечатли ме обаче друго – изявлението на една съученичка, която написа следното: „Толкова искам да успеем да се видим целия клас. Много ми липсват всички. Беше едно невероятно и забавно време заедно!“

Замислих се, колко е странно как хората имат различни спомени за едни и същи неща. За мен гимназията беше най-отвратителното време в живота ми. През цялото време на тези 5 години, дните ми (и тези на други хора около мен) бяха изпълнени с унижения, подигравки, простотии, тотално незачитане на чуждото достойнство и права, неуважение към личността. Бях принудена пет дълги години да седя между 5 и 7 часа на ден в една стая с хора без всякакви ценности, без капка човечност или емпатия, без капка дружелюбие, приветливост или добронамереност. Затова пък масово хората в класа ми залагаха на всяването на страх, на властта, на експлоатирането, на лицемерието и преструвките. А аз, за съжаление (но и за радост), бях one of the unpriviledged few, една от онези, които не се вписваха в общата картинка на лиготия, повърхностност и bullying. И поради тази причина, аз и моите малко, но истински приятели, останали ми от гимназията, никога, ама никога няма да забравим каква е истината за този клас и за тези хора.

А истината е следната. Била съм унижавана с думи, крясъци и подигравки. Била съм удряна. Виждала съм как удрят моя приятелка и я влачат за косата в коридора, защото се беше осмелила да каже нещо срещу кралицата на ятото кифли, господстващи върху малкото си царство. Бях умишлено изолирана от „готините хора“, например – не ме канеха на рождени дни, на които канеха гаджето ми (по една случайност той беше едно от най-популярните момчета в училище). Виждала съм множество пъти как унижават и разплакват мои приятели, как ги карат да се чувстват по-нищожни от мравки под скъпарските им чепици. Toлкова бяхме свикнали да бъдем тормозени там, където по принцип трябваше да се чувстваме защитени, че през повечето време бяхме изпълнени с горчивина – и досега, когато си помисля за онова време, ми загорчава в устата. Бяхме свикнали на мълчание, но това време отдавна мина. Отдавна не мълча.

Повечето хора помнят това, което искат. Това, което ги прави щастливи. Едва ли някой има желание да помни, че е тероризирал някой, че го е унижавал, че го е скубал за косата и карал да иска да потъне вдън земя, в най-тежките и чувствителни години – тийнейджърските. Една част от мен разбира, че  те – the bullies – искат да помнят това, което ги кара да се обичат, а не това, от което (може би) се срамуват. Но друга част от мен, иска просто да забрави. И да не ги вижда никога повече. Частта от мен, която е закърмена с честност, не може да лицемерничи и да седне на една маса с хора, които за всички тези години, успяха да пробудят в мен първо страх, а после – единствено презрение.

Но да оставим личните ми преживявания – ясно е, че на среща на класа няма да отида. Мисълта ми е друга. Tормозът в училище не е нещо, което може да се подмине с лека ръка, а е нещо, което оставя последици за дълго време. Понякога завинаги. Аз по един или друг начин бях тормозена яко от 5ти клас до 12ти клас, и до днес се боря с последиците от това. И не е приятно. Не е ОК към днешна дата да изпитвам страх от крясъци и когато някой ми заговори с повишен тон първият ми инстинкт е да избягам, а вторият – да се разплача. Не е ОК да се плаша от конфронтации, защото на дълбоко, изначално ниво някъде в мен нещо ми шепне, че няма да бъда победител. Че няма начин да бъда победител. Не е ОК да се чувствам потисната и да събирам смелост по един месец да говоря с някой, пред който се налага да си защитя правата. Нещо, което би трябвало да ми се получава от само себе си. Всичко това е само капка в морето и всичко това не  е ОК.

Веднъж бяхме на кафе с майка ми и с нейна приятелка. Приятелката разказваше за сина си – в пети клас, в ново училище, всеки ден се връщал все по-депресиран, плачел и искал тя да го премести, но тя се чудела. Момчето е едно от най-интелигентните и умни деца, които съм срещала, обожава да чете книги и разсъждава на много по-зряло ниво от съучениците си. Все неща, които го правят мишена за the bullies. Приятелката ме попита, дали според мен да послуша сина си, защото, нали училището било елитно… учителите били най-добрите… образованието било… възможностите били… Казах й да го маха моментално от там. Моментално. Казах й, че ако майка ми ме беше послушала навремето когато аз бях пети клас и ме беше преместила, когато й се молех да ме върне в старото ми училище, може би щях да си спестя много проблеми и в гимназията, и в живота след  нея. Но мама тогава също държеше да съм „елитното училище“. Тя не знаеше, че всичко, което научавах там, тотално се обезсмисляше от стреса, който изживявах отивайки всеки ден на място, където за закуска и обяд ядях псувни и ритници. Където за да оцеляваш трябваше да се научиш да се биеш, да раздаваш силни удари without holding back.

Няма по-смислено уважение от това, което дължим сами на себе си.

Тук заглъхна нещо…

Image

Много заглъхнах напоследък – лошото е, че не само на страниците на блога, но и в живота. Колегите в списанието твърдят, че съм се затворила в себе си. Казвам им, че просто работата ми се утрои, а тя е свързана с много концентрация навътре и вдъхновение, което получавам само ако си създам илюзията, че съм сама, слагайки си слушалки на ушите… Слушам Pink Martini, Poets of the Fall и Beatles…
Осъзнавам, че след всичко кофти, което се случи – нищо страшно, но достатъчно травмиращо – съм открила някакво успокоение в несподелянето… сякаш, ако не говоря за нещо, то не се е случило (not healthy at all).

Опитвам се да пробия стената и пак да бъда аз, но сякаш още не мога. Искам пак да вярвам, че хората са добри и понякога успявам. Успях в неделя, когато прочетох писмото на Марина Крим, написано за събитие на In Pursuit of Magic в памет на Лулу и Лео. Все си мисля, че има едни хора, които… са прекалено истински, за да са реални. Всъщност точно те носят магията и изобщо, изобщо не ги е страх да я използват.

Обещавам скоро ще се взема в ръце и блогчето пак да живее…